Адриан Рогоз - Цената на бездната

— Ще ти отговоря, когато му дойде времето, за да разбереш. А виж, тебе успях да те привлека тук… Ако искаш да знаеш, планът ми беше нещо като гамбит… Саможертвата няма значение, щом в края на краищата постигнах удара, който ми трябваше…

— Аз ли съм ударът, който ти трябва?

— Надявам се. Чакам да започнеш отново играта, за да разбера. Но на тебе повече ти се говори…

— Ставаше дума за твоя начин да обиждаш противниците си — невъзмутимо продължи Дав. — Да оставим настрана неопитните. Да говорим за онези седемнадесет души, които са успели да постигнат реми. Там долу, в галерията, ми говореше за „хвалебствено сбогуване“, а щом ескалаторът ни изведе навън, попадаме като мишки в онзи лабиринт. Ти разполагаш с техника и би могъл да ни откараш бързо до паркинга на космическите кораби.

— Гледаш субективно на нещата — засмя се Керим.

— Не смяташ ли за необходимо да ми обясниш?

— Ще ти обясня и ще се съгласиш, че съм прав. Щях да бъда лош играч, ако не използвах пътя от изхода на галерията до космическите кораби, за да подложа на допълнително изпитание случайния си гост. Щом е бил способен да постигне равна игра, би могъл да реши и тази топографска задача. Впрочем лабиринтът от хълмове, който аз създадох (забележи, става дума не за преднамерено унижение, а за стратегия), е по-скоро тест за характера на човека, не за интелигентността му. Който не е годен да се бори с мене, трябваше да бъде заставен час по-скоро да си обира крушите. Още веднъж постъпвах съвсем човешки.

— Според твоята съмнителна логика аз не съм годен да се боря с тебе. Ако не бях забелязал кораба на жената, която „неотдавна“ пуснах да излезе оттук, не бих слязъл в тази дупка.

— Не бива да влагаш толкова страст в думите си. Може пък наистина да не си годен. А колкото до това какво си направил „неотдавна“, изразът е неподходящ…

Правоъгълният екран отново светна. Дав видя до „Непобедимия“ апарат за анабиоза. През прозрачния капак от металокерамика се съзираше бледото лице на Умна, която лежеше в саркофаг.

— Откакто излезе оттук, минаха седемнадесет дни — обясни Ким Керим.

Несъзнателно Дав погледна автоматичния си хронометър, но с изненада разбра, че не работи. В следващия миг забеляза, че на екрана се увеличава един детайл от апарата: върху неръждаема плочка позна почерка на Муни, който набързо беше написал с лазерна писалка:

„Чаках те две седмици. Не знам какво, по дяволите си намислил, но работата ме заставя да тръгвам. Трябва да грабна наградата за откриването на «Сарпаканта». Обаче безумната ми дъщеря не пожела да дойде без безумеца, в който имаше нещастието да се влюби. Така че я замразих и ще я намериш, когато ти хрумне да излезеш. Ще се срещнем на планетата Марахта или ще ви оставя известие в Интрагал къде се намирам.

Хилавият старец, когото ти изпрати навън, не пожела да тръгне с мене. Каза ми, че предпочита да се върне в проклетия си гроб. Струва ми се, че с изключение на мене всички, които излизате оттам, сте луди. Кап.“

Мисълта, че са изминали толкова дни и с такава скорост, та дори не е забелязал, накара Дав, човек с необикновена памет, да изпадне сякаш в болестно състояние. Но странно, това вълнение беше външно, теоретично, защото в действителност не се чувствуваше неразположен. Напротив, решението на Кап да отлети и да остави Умна заспала до космическия кораб породи у него чувството, че се е освободил. За пръв път си мислеше с признателност за Муни и обхванат от странно радостно настроение, приписа на Ким Керим благородно намерение, което в същност можеше да бъде само една тактика… За да го задържи ли? Дав се засмя на собствените си предположения.

— Какво ще правиш, тръгваш ли си, или ще играеш? — шибна го безполовият глас на партньора му. — Не разбирам какво целиш. Може би искаш да подхраниш легендата за шаха, който умира от ремита…

— Добре, да започваме нова партия! — реши Дав и при хода e4 отговори с K6, като навлезе в някогашната защита на Алехин. Техом не проявяваше активност, прибягна до позиционна игра. „Много е предпазлива“ — помисли си Дав, а рече на глас с известна насмешка: — Права си, за двама ни ремито е равно на загуба.

Макар и да го вълнуваше странното впечатление, което го караше да мисли, че у противника му се извършва великолепен процес на очовечаване, Дав продължи да играе с максимална предпазливост. В същото време си даваше сметка за нелепостта на антагонистичните им усилия, които на практика взаимно се унищожаваха. Изведнъж си зададе въпроса: „Защо му е била необходима на Ким Керим цяла планета за секундант?“ Въпросът нямаше връзка с това, което ставаше на шахматната дъска, но на него му се струваше много важен, защото можеше да определи различието между тях. Що се отнася до Дав, никога не би му минала подобна мисъл през главата. „Може би защото аз играя с повече чувство“ — каза си той.