Сара и Марта помогнаха на Ребека да се изправи. Тръгнах с тях, за да я изведем. Препречиха ни пътя. Двама от пазителите на реда стояха пред вратата.
— Никой не може да излиза. Заповед на отец Джонсън.
— Нима ще я оставите да роди в молитвения дом? — Гласът на Сара отекна достатъчно силно, за да достигне до мъжете в семейството. Тобайъс и Джона станаха от местата си. Джон Ривърс ги последва.
Пазителите на реда се спогледаха. Нито един от тях няма мъжеството да наруши заповедите.
Отнякъде изникна Елиас Корнуел:
— Могат да излязат — гласът му преливаше от фалшива доброта. — Не и ти, Мери. Ти трябва да останеш.
Шепнеше ми толкова отблизо, че зловонният му дъх бе в ухото ми. Кимна на мъжете зад гърба ми и си проправи път към предната част на залата.
Всички се бяха смълчали. Дори и обладаните момичета спряха да издават нечленоразделни звуци, когато отец Джонсън излезе отпред.
Той не беше сам. Имаше още някой с него. Това не беше Елиас Корнуел, който се бе спрял до обладаните момичета. Това беше човек, когото никой тук не беше виждал досега. Никой, освен мен.
Гледах като изпаднала в транс, сякаш виждах миналото си, когато Обадая Уилсън се изправи пред амвона. Движеше се бавно и се подпираше на парапета, който се виеше от едната му страна. Спря се горе, кокалчетата на пръстите му стискаха до бяло парапета. Познах го, въпреки че косата му бе по-рядка, лицето му бе повехнало, а по бузите му ясно личаха петната от треската. Той също ме позна. Погледна над главите на всички, които се бяха събрали пред него — бледи търсещи очи, те спряха, когато ме откриха. Започна да говори, но изведнъж получи пристъп на кашлица. Закри устата си с носната кърпичка. Махна я, белият лен светеше от кървавите петна. После поднови речта си:
— Сред вас има… — гласът му бе нисък и дрезгав, малко по-висок от шепот, подобен на шумоленето на царевичните листа, но отекна в залата като звук от тръба. — Сред вас има вълк в овча кожа. Сред вас има някой, който е белязан със знака на звяра!
Той протегна ръка. Костеливият му пръст сочеше към мен.
Тесният му гръден кош се повдигна, когато той си пое дъх, за да каже още нещо, но Хана вече се бе изправила. Не беше изрекла едно разбираемо изречение от началото на обладаването. Сега крещеше:
— Мери! Това е Мери! Духът й идва към мен!
Из цялата зала се разнесоха викове.
— Тя говори! Тя говори!
— Магията е разтурша!
— Хвала на Бога!
След това цялата редица момичета се изправиха едновременно и извикаха в един глас:
— Мери! Мери! Мери! — обърнаха се и посочиха натам, накъдето сочеше пръстът на Обадая Уилсън. — Мери! Мери! Мери!
— Води ли някого със себе си? — Нашепваше настоятелно гласът на Обадая от амвона.
— Води дявола със себе си! Тя ме кара да пиша в книгата му! — Отговори Хана. После изведнъж изквича, сякаш някой я бе ощипал или убол. Лицето й се сгърчи, ръцете й се вкопчиха в тялото й драскайки и дърпайки дрехите й. — Тя ме обладава! Напада ме! Недей, Мери! Недей, Мери!
— Недей, Мери! Недей, Мери! — Всички те започнаха едновременно да се тресат и треперят като кукли на конци. — Тя хвърля сянката си върху ми! Замръзвам! Замръзвам!
Отец Кромуел пристъпи напред и докосна момичетата едно по едно.
— Те са студени! — изрече той изумено. — Истина е! Истина е!
— Сега се преобрази на птица! — Хана размаха ръце към гредите на тавана. — Вижте как лети! Тя лети!
Момичетата погледнаха като едно нагоре — изпънати вратове, глави, които се поклащат напред-назад, сякаш следят потрепващите движения, които само те виждат.
Обадая Уилсън не се нуждаеше от повече доказателства.
— Хванете я! Доведете я при мен!
Сипкавият му глас раздра грубо тишината. Отец Джонсън даде знак на пазителите на реда, които стояха край вратата. Те пристъпиха, за да ме хванат, но в залата настъпи пълна безредица. Отвсякъде се изправяха хора, блъскаха се едни други в желанието си да видят какво става. Из цялата стая момичетата плачеха, въртяха се, падаха и губеха съзнание. Наведох си и избягвайки лактите, прекрачих през пейката, за да достигна задната част на стаята. Тобайъс ме видя. Стана от мястото си при другите мъже и вдигна резето на вратата. Промуших се под ръката му и вратата се затвори зад мен. Чух го да пуска резето и видях как вратата се изду, когато той се облегна на нея.
Скрих се в стаята, където ще роди Ребека. Времето й наближава. Марта казва, че те няма да се осмелят да влязат тук. Сара донесе всичко, за което я бях помолила: храна, мъжки дрехи, одеяло. От сандъка донесе мокасините и малката кожена торбичка, която сложих на врата си. Единствените ми ценности. Всичко, което имам от досегашния си живот. Всичко, което трябва да взема с мен в пустошта. Трябва да се опитам да оцелея там. Ако остана, ще ме обесят. Искам да остана. Искам да се убедя, че бебето ще се роди успешно. Болките на Ребека зачестиха, съвсем скоро ще започне, но не мога повече да се бавя. Марта се щура като подплашена птица и…
Читать дальше