Силия Рийс - Малката вещица

Седях дълго на стола и гледах как червеното сърце на огъня се превръща в пепел.

Стреснах се от шум над главата си. Помислих, че Марта е дошла да провери дали съм направила това, което иска от мен. Не последва нищо, не чух никакви стъпки по стълбата. Може да съм се въртяла в леглото си. Отпуснах се, очите ми обходиха тавана и останаха приковани от рамката за покривалото, поставена там.

Знам какво трябва да направя.

Започнах същата нощ. Нагънах страниците на ленти, като хармоника, и ги втъкнах в пълнежа, който е между гърба и лицето на покривалото. Могат да търсят колкото си искат, няма да открият нищо.

Дните стават все по-дълги и така ще е до средата на лятото, нощите са светли. Когато Джона и Тобайъс свършат дневната си работа, си приготвят вечеря и се отправят към земята на Тобайъс. Възползват се от светлите нощи, за да разчистят земята и да работят по къщата. Понякога Джон Ривърс ги придружава. Сара и Ребека сядат при нас с Марта и ни помагат в шиенето на моето покривало.

То е от здрав плат, смес от вълна и лен, който Тобайъс ми донесе от Салем. На цвят е тъмносиньо като нощта. По него подреждам мои мотиви: цветя от градината на баба ми, платната на кораба, които ни донесе тук, борове и дъбови листа от гората, пера за хората, която я населяват и малки къщички за нас.

Марта се мръщи и цъка, подобни мотиви не са традиционни, но покривалото е мое и не ме е грижа какво мисли тя. Може да сложи спиралите си с виещата се лоза по ръба. До моите мотиви няма да има нищо. Правя ги широки, за да служат за джобове. По-късно, през нощта, разшивам като Пенелопа направените през деня бодове и мушкам във всеки по една страница.

Еньовден. Горещ като всеки друг, въпреки че няма слънце. Облаците са надвиснали над града гъсти и тежки още от сутринта. Потискащо е. Все едно да се задушаваш под горещо и мокро одеяло. Стъмни се рано, отвсякъде се чува хор от щурци и жаби. Изведнъж всички те замлъкнаха и вечерта настъпи, тъмна като през зимата.

Нямаше достатъчно светлина, за да работим, а одеялото бе влажно, просмукало с влагата от въздуха. Марта предложи да се приберем и да запалим свещи. Усеща, че ще има буря и сякаш за да потвърди предчувствието хоризонтът на юг се изпъстря с проблясващи светлини. Все още е твърде далеч, но предупреждението е достатъчно, за да ни накара да приберем покривалото.

Ребека е бременна в петия месец. През тази нощ Тобайъс бе навън, разчистваше земята си и работеше по къщата. Джона отиде с него, както и Джон Ривърс и Джоузеф, най-големият му син. В къщи останахме само жените. Отидохме в къщата на Сара. Ребека ме помоли да остана и да й правя компания. Добре, че го направи. Марта също остана. Не обича гръмотевиците и не й се ще да стои сама в бурята.

Легнахме си с пълното съзнание за това, което ще последва, но се събудихме с мисълта, че е настъпил краят на света. Не се страхувам като Марта от бурите, но тази бе най-свирепата, на която съм била свидетел. Притискахме се с Ребека, когато ужасяващите проблясъци осветяваха стаята в бяло и синьо. Гърмът следваше след по-малко от един удар на сърцата ни и всеки трясък бе по-силен и по-страшен от предишния. Дъждът се изля с яростна мощ и обсипа с барабанни удари покрива и стените на къщата. Децата над нас плачеха. Стълбата заскърца, когато Сара отиде при тях. Скоро виковете им се превърнаха в сърцераздирателен уплашен хленч.

Изведнъж, посред беса на бурята и хаоса от ревящи звуци чухме човешки вик, изпълнен със смразяващ ужас. Никоя от нас не бе достатъчно смела, за да провери кой е или да се реши да си измокри до кости, за да му се притече на помощ.

На заранта небето бе чисто, не валеше, но бурята бе нанесла големи щети. Пътищата и пътеките бяха отмити. Посевите в полето почти бяха изравнени със земята. Цветята на Марта бяха изпокършени.

Съвсем скоро разбрахме и кой е надал ужасния вик през нощта. Том Картър. Старецът, който живее било до гората. Тук той е един от малцината самотни мъже, които имат земя. Лоша земя — само буци и дънери, а колибата, в която живее прилича на коптор. Не отглежда кой знае какво, изкарва прехраната си, като вари силен алкохол от плодовете, които събира в гората.

В нощта на бурята отишъл сред дърветата, за да се облекчи, така казва той. Изведнъж една светкавица осветила всичко около него и ги видял — белите фигури на духовете, които се носели из гората и прехвърчали от дърво на дърво.