Семействата се подредиха покрай стените на стаята и само външните хора останаха седнали. Джона наведе главата си още по-надолу и зашепна с половин уста нещо на Тобайъс. Синът му тръсна глава, сякаш за да се отърве от досадни мухи, изправи рамене и пристъпи напред, за да се присъдени към останалите, повличайки Джона със себе си. Ребека наблюдаваше Тобайъс, докато той заемаше мястото си. В другия край на стаята Хана погледна злобно сестра си, а Дебора се смръщи. Погледнах към тях и се усмихнах. Където и да отиде тя, той ще я последва.
Запис тридесет и четвърти
Тази вечер вдовицата Хескет ме покани да седна край нея след вечеря:
— Имам доста неща, които трябва да се закърпят. Нека видим дали наистина те бива с иглата.
Седеше на обичайното си място край огъня, а аз — на стол до нея с торба, пълна с чорапи и ризи за кърпене. Внимателно прегледа дали бодовете ми са достатъчно здрави и дали не са прекалено големи. След като остана доволна, ми кимна да продължа и се загледа в огъня.
— Можеш да останеш тук — след известно време каза тя. — Тук винаги има място за момиче, което не иска да стои със скръстени ръце.
Сепнах се и я погледнах изненадано. Не й отговорих веднага, съсредоточих се върху работата си, като внимавах бодовете да са чисти и равномерни. Малко по-късно й благодарих вежливо и отклоних предложението й. Може и да споделям някои от опасенията на Джона, но да остана би означавало да се превърна в нещо като слугиня, а това никак не ме блазни.
— Помисли си — очите й изпод шапчицата се впериха в дълбините на огъня. — От Марта научих известна част от историята ти, за другото сама мога да се досетя. Тук може да е по-сигурно за теб. Смятам, че се досещаш за какво говоря.
— Откъде разбрахте? — попитах тихо и уплашено се озърнах. Бяхме сами в осветената от огъня стая и наоколо нямаше жива душа, но самото споменаване на подобни неща ни застрашаваше. Ако тя бе познала вещицата в мен, навярно и други щяха да го сторят. Буца заседна в гърлото ми, а косъмчетата по тила ми настръхнаха. — Толкова ли е очевидно?
— Краставите магарета се надушват. Дали е дарба или проклятие, не знам, но зная, че това не зависи от нас — все още не ме беше погледнала, но от думите й разбрах, че е една от нас. — Предупредиха ме, че ще дойдеш.
— Кой? Как?
— Не ти трябва да знаеш — сега беше вперила погледа си в мен. Във всяка от зениците й гореше по едно малко огънче. — Но където и да отидеш, трябва да се пазиш. Особено тук.
— Тук? Защо тук? Смятах, че всички ще започнем нов живот. Мислех, че…
Тя се закиска по своя си начин:
— Бог да те пази, дете мое. Тук е още по-лошо! Хората пренасят през океана и своите суеверия. След като веднъж стъпят на този бряг, виждат, че са заобиколени от гора. Няма човек, който да знае докъде се простира тя и какво има в нея освен туземци. Вярата им е като бледа искра сред безбрежна тъма. Страховете им растат и задушават всичко, подобно на кукувича прежда.
— Ще внимавам. Мога да се грижа за себе си.
Тя се изсмя отново:
— Съмнявам се в това. Но не говоря само за теб — тя се наведе напред и изля чайника над овъглените пънове. — Марта е добър човек и се е отнесла добре с теб.
Съгласих се с нея.
— Пази се тогава, малка моя умнице. Умът ти реже като бръснач, а си и своенравна. Възпирай езика си или ще вкараш и други в беда покрай себе си. Задръж съветите за себе си и пази гърба си.
Заминаването ни отново се отложи. Дните минават, а нищо не е решено. Жителите на Салем ни съветват да вземем за водачи туземци, но отец Корнуел и старейшините не дават и дума да се издума за това. Казват, че те са езичници, синове на дявола, а ние трябва да се уповаваме на Божията ръка, която ще ни води през пустошта, тъй както Мойсей е повел своя народ. Не всички споделят това мнение, има разногласие дори и сред старейшините. Джон Ривърс се върна вбесен от последното събрание. Мърмореше, че Елиас Корнуел може да говори колкото си ще за Мойсей. Народът Израилев е бродил четиридесет години из пустинята. Твърде много време, което да изгубиш в лутане и без подслон. Бог е взел своето, преди да ги избави.
Жителите на Салем не искат да тръгнат наникъде без туземците. Казват, че сме се отправили към непознати земи и без помощта на местните сме загубени. А Джон Ривърс твърди, че какво и да са си наумили старейшините, няма да минем без помощта на жителите на Салем. Нямаме нито достатъчно коли, нито достатъчно животни, които да носят нещата и хората ни. Салемците са хитри и практични хора. Няма да ни заемат ни коли, ни волове, ни коне, ако не са убедени, че ще си ги върнат.
Читать дальше