Силия Рийс - Малката вещица

И двамата бяха високи, добре сложени, гладко избръснати и привлекателни мъже със запомнящи се черти. Държаха се внимателно един с друг, явно бяха роднини, въпреки че единият бе значително по-възрастен от другия. Вероятно бяха дядо и внук. Кожата им е тъмна, но не и червена, независимо от това, че белите ги наричат червенокожи. На цвят по-скоро е тъмнокафява, като добре полирано дърво и говори за живот, прекаран на открито и неограничаван от дрехи. Косите им са дълги и падат до раменете, а тази на младият мъж е черна, със синкав отблясък. Носи я свободно пусната, обръсната от едната страна. Косата на стареца сивее, а от средата на челото му се спуска широк бял кичур. И неговата коса е дълга, но е прибрана в дебела плитка, в която са вплетени пера и мъниста.

Хората замлъкваха, докато те преминаваха край тях. Вървяха сред пълна тишина и човек не можеше да не ги загледа. Джона ми бе разказвал за сбирката от всякакви странности, която е виждал в Лондон. Любопитни, странни и ценни неща, събирани от всички краища на света, за да им се дивят хората. Сякаш експонатите от сбирката на господин Трейдскънт, изложена в неговия дом в Ламбет, бяха оживели и започнали да се разхождат насам-натам.

Не изквичах като Дебора, нито пък се хванах за Ребека като другите. Но не можех да не ги гледам. Движеха се безшумно и гъвкаво, а когато преминаха край нас, долових отчетливия аромат на борови иглички и дървесен пушек, съвсем различни от острата воня на застояла пот и на тела, твърде дълго носили непрани дрехи, която се носи от сънародниците ми.

Младежът гледаше право напред, не отместваше очи нито вдясно, нито вляво. Възрастният оглеждаше хората от двете си страни, но без сянка от любопитство, сякаш тълпата се състоеше от неодушевени предмети или от същества, които не заслужаваха вниманието му. Очите му, тъмни като трънки, бяха дълбоко разположени в гъсто набразденото му, силно сбръчкано около носа и устата лице. Погледът му трепна и спря върху мен. Изведнъж очите му се промениха — станаха зорки и пронизващи. За един кратък миг се взря настоятелно в мен, после отклони поглед и отново го зарея безразлично над тълпата, сякаш виждаше през хората.

Бащата на Ребека е угрижен. Не е взето никакво решение, а вече цяла седмица сме в Салем. Не можем да се бавим повече, ако искаме да се подслоним някъде преди зимата. Тази вечер ще отиде в сградата на съвета и ще говори със старейшините. Смята да им каже мнението си относно забавянето. Трябва да потеглим веднага, ако ще тръгваме. Можем да останем и тук, въпреки че по-голямата част от плодородната земя е заета, а и според Джона местните жители ще са по-спокойни, ако потеглим.

Вдовицата Хескет се взря в Марта, присвила очи, и каза:

— Полезна си ми и съм ти задължена за помощта — тя помълча, сетне продължи. — Не е моя работа, разбира се, ти ще сториш това, което ти повелява дългът и съвестта, но вратата ми винаги е отворена за теб. Момичето също е добре дошло.

Кимна към мен и погледна отново Марта. И нейните очи бяха тъмни и непроницаеми под свъсените вежди, като очите на стария индианец. Усетих, че двете жени си казаха нещо, без дори да изрекат и една дума.

— Момиче на нейната възраст винаги може да си намери работа. Казваш, че е добра шивачка? — Марта кимна. — Градът се разраства, хората се нуждаят от дрехи — продължи да нарежда вдовицата с невесел глас. — Някои дори започват отново да се труфят. Платове има колкото искаш, защото корабите продължават да карат още и още. Можеш да припечелваш добре.

— Струва си да го обмисля, признавам — отвърна Марта, загледана в ръкоделието си. — Един живот, който вече тече в своето русло, срещу такъв, който тепърва трябва да съграждам в пустошта.

Погледнах я с изненада, никога досега не бе изказвала подобно мнение.

— Но аз съм една от тези хора — тя скъса конеца със зъби и започна да кърпи нещо друго. — Надявам се да срещна още роднини — както по кръв, тъй и по брак. Стигнахме толкова далеч, вървейки по Божия път заедно, не е време да ги изоставям сега.

Вдовицата Хескет посрещна решението на Марта с леко кимване:

— Тогава нека Бог бъде с теб. Начинанието е трудно и ще отнеме много време — тя леко потрепери, макар че нощта беше топла, а и огънят бумтеше зад гърбовете ни. — Аз не бих го предприела.

— Защо, госпожо Хескет?

Приближих стола си, въпреки че го бях издърпала далеч от пламъците на огъня, доста встрани от мястото, където седеше Марта.