Силия Рийс - Малката вещица

Гласът му почти беше заглушен от псалма, който се надигна като вълна изпод краката ни. Псалмът няма съпровод на инструмент и звукът бе накъсан, пламенен и силен. Джак се засмя:

— Благочестив народ са, нали?

Ясният тенор на Елиас Корнуел се носеше над останалите.

— Капитанът мрази свещениците повече от вещиците — той се огледа и снижи глас, сякаш за да сподели с мен някаква тайна. — На борда има вещица, знаеш ли?

— Как разбра?

— Случват се странни неща.

— Имаш предвид бурята ли? Със сигурност бурите са нещо обичайно в открито море?

— Нямам това предвид, Мери — той поклати глава. — Мислех си за други неща. Върху една от мачтите се появи ярка светлина след бурята — и той погледна нагоре към мачтата, която се извисяваше над нас. — Беше я осветила цялата подобно на огромна свещ, но пламъкът не топлеше — той протегна ръката си. — Не грееше достатъчно, дори и за да опърля ръкава си. Наричат явлението „огънят на свети Елмо“ и рядко се появява. Други пък му викат „огънят на вещицата“ и твърдят, че е самата вещица, напуснала тялото си. А има и друго. Някои твърдят, че на борда имало див или питомен заек.

— Заек! Невъзможно? — Разсмях се аз. — И как точно е скочил на кораба, без да го види някой? Къде се крие?

— Това е сериозно! Не се смей! Заек на борда е на лошо!

— Не го вярвам — поклатих глава, все още усмихната. — Трябва да е била корабната котка.

Бях я виждала да следи кокошките на Марта — голяма, злобна на вид котка с изподраскан нос и изпокъсани уши.

— Може би — Джак не беше убеден. — Но някои казват, че е вещица в някое от нейните превъплъщения. Тук имаме момчета от Корнуол. Те са убедени, че на борда има нещо — той се намръщи. — Те умеят да разпознават вещици дори по-бързо от „Остена“. Твърдят, че сме били проследени от Портсмут до Ландсенд, чак до островите Спин.

Думите му ме накараха да трепна. Не бях единствената, усетила зорките очи от брега, но само аз знаех кого следяха те.

— Не съм чула да се говори за това сред пасажерите.

Запазих веселостта в гласа си, като се опитвах да говоря безгрижно, въпреки че само мисълта за подобни слухове пораждаше небивал страх в душата ми. Надявах се, че съм избегнала всякакво подозрение и не очаквах то да ме последва дори отвъд океана.

— Няма как да чуеш. Суеверията на моряците са съвсем различни от тези на другите хора. Това, което на нас ни се струва странно, за вас не е. Като например свещеник на борда или жена, която си подсвирква. Корабите са странно място. Не само вятърът и времето предизвикват безпокойство. Капитанът ще накаже строго всеки, когото хване да разпространява слухове. Ще го бичуват. Освен това — сви рамене той — нещата в момента са спокойни. — Хвана се за гредата над главата си и се загледа към хоризонта. Времето беше хубаво и вятърът беше достатъчно силен, за да издува грота и да тласка кораба плавно и бързо по вълните. — Когато нещата отиват на зле, тогава хората търсят някого, върху когото да хвърлят вината.

Не беше точно така. До голямата каюта бяха достигнали слухове за странни събития по време на бурята. Марта ми спомена за тях, а известно време говореха и за някакво странно същество, което било на борда. Но Джак имаше право. Страховете идват и си отиват, подобно на вълните под нас. Съвсем малко му трябваше на отец Корнуел, за да си помисли за магия, когато бяхме сковани сред ледовете, а и кой знае какво щеше да се наговори, ако бурята бе продължила да беснее малко по-дълго. Сега обаче грее слънце и на хоризонта се вижда земя. Ветровете са добри и ще ни отведат без повече изпитания в пристанището. Бог е благосклонен към нас. Радваме се на милостта Му. Спасена съм. Поне засега.

Няма съмнение, че притежавам силата. На каквото и да съм се надявала, не мога да избегна ориста си. Случилото се днес е ясно доказателство за това.

Времето беше хубаво. Бях на палубата и си говорех с Джак. Каквото и да си мисли Марта, не търся компанията му, нито пък я избягвам. Той нямаше много работа и си бъбрехме за това и онова, когато изведнъж дочухме вик отгоре. Помислих си, че някой е паднал зад борда, защото чухме силен плясък във водата.

Джак ме хвана за ръката, смеейки се на уплахата ми. Поведе ме по мократа палуба, като ме подканваше:

— Ела да видиш.

Първоначално видях само силно развълнуваната вода. После обаче съзрях нещо тъмно точно под повърхността. Беше толкова голямо, че го взех за остров. Грамадата се издигаше към мен и виждах струпванията от малки раковини по ръбовете й. Спомних си какво ми беше казал Джак за коварните брегове и се отдръпнах от парапета, като реших, че това е скала. Ако се блъснехме в нея, бяхме загубени.