Кармен Рийд - Много гот

По молба на лекаря вдигна крака, за да може да я прегледа, въпреки че никак не искаше да се подлага и на това, не и при тези обстоятелства.

Най-сетне последваха думите, които тя се бе надявала да не чуе.

— Разширена шийка, страхувам се, че сте получили спонтанен аборт. Трябва да погледна по-добре.

Той взе разширител, за да я прегледа по-подробно. Докато лежеше, обляна от ярка светлина, усети капчици пот под мишниците и по горната устна.

Докторът започна наново прегледа.

— Хм… торбичката се е заклещила в шийката — каза най-сетне лекарят. — Кръвотечението няма да спре, ако не я отстраним. Ще се опитам да я махна, но може да се наложи да ви отведем в операционната.

Торбичката… торбичката… Едва й остана време да се сети, че бебето е в тази торбичка, пълна с течност, и той започна да ръчка. Не я болеше, но бе такава намеса на онова нежно скрито място. Все едно че правеше секс, все едно че я изнасилваха, все едно че правеше аборт и раждаше едновременно.

Докато той правеше необходимото, тя така и не успя да спре да мисли за раждането на бебето, което си бе представяла толкова често, за малкото създание, което лежеше сред свещи, намазано с лавандулово масло, обградено от обич. Но ето че сега се намираше в тази тясна стая и изтръгваха бебето от нея с клещи с дълга дръжка, сред порои от кръв, при това го правеха двама непознати, на които дори не бе запомнила имената.

И тогава се разплака, главата отпусната на леглото, стиснала здраво страничните облегалки, а сълзите се стичаха в ушите й, докато медицинската сестра я галеше по косата, без да сваля пластмасовата ръкавица.

— Съжалявам — бе казал лекарят. — Не ми се иска да ви причинявам болка, май е най-добре да ви свалим в операционната и да поставим упойка.

— Не, не — бе настояла тя с надеждата, че ако остане в съзнание, може би ще успее да задържи бебето.

Той отново бе пъхнал клещите.

— Спрете, моля ви, спрете — бе помолила тя, когато я преряза нова контракция и на леглото избликна още кръв.

Той я накара да се опита да се изправи, затова, кой знае как, с помощта на сестрата, тя се изправи и застана до леглото, коленете й едва я държаха, стискаше леглото и усещаше как кръвта се стича между краката й. В този моменти се бе приискало да припадне, за да се отърве от всичко това, но си остана в пълно съзнание.

Въведоха я в тоалетната отстрани на стаята, лекарите постлаха хартиена седалка и й казаха, че преминаващата надолу течност може би ще успее да освободи торбичката. Разтърсвана от ридания, се опита да се изпишка, а същевременно сви всички вътрешни мускули, за да се опита да запази бебето, но нещо отвътре бе поддало и тя усети нежелана контракция, докато — пляс — също като бързо и безболезнено раждане, разбра, че тялото й бе изхвърлило бебето.

Стана и не бе нужно да поглежда, за да се увери, че бебето вече е изпаднало, но въпреки това, изпълнена с ужас, се обърна и погледна. Единственото, което видя, бе учудващо голям мехур сред локва кръв и урина. Сестрата забеляза накъде гледа и бързо покри тоалетната чиния, след това я отведе до леглото, където сложиха на ръката й система и я обуха в нещо като хартиен панталон и санитарни кърпи, които си спомняше от родилното. Толкова много неща й напомняха за раждането, помисли си тя, само че този път в малкото легло нямаше да я чака бебе, което да я зарадва след цялата преживяна мъка.

Сестрата изми засъхващите кървави петна от краката й и се опита да й помогне да се изправи. Само че щом стъпи на пода, коленете й омекнаха.

— Чакай на леглото, ще докарам количка.

И така, Ивлин, облечена в болнична престилка без гръб, панталони, пълни с неудобно подобие на превръзка, бе отведена със системата до болнично легло и там се почувства по-наранена и обхваната от безнадеждност от когато и да било преди.

— Трябва да се обадя по телефона — успя да каже на сестрата. — Да уредя гледачка на момчетата ми.

Докараха телефона до леглото й и тя позвъни първо вкъщи. Обадил се бе Дени.

Щом чу гласа му, усети как сълзите й потичат, но той бързаше и не му се говореше, а и не се притесни особено, когато му каза, че тази нощ нямало да се прибира.

— Двамата с Том нали слушате? — бе попитала тя.

— Да. Можем ли да дойдем да те видим?

— Не глупчо, утре се връщам. Много, ама много ми липсвате… Би ли повикал госпожа Уилсън, за да говоря с нея?

След като госпожа Уилсън я увери, че няма защо да се, притеснява, че ще остане през нощта, ако се налага — не, Денис не се бе обаждал, — Ивлин я помоли да викне Том.