Кармен Рийд - Много гот

— И какво ще правим сега? — бе попитала тя.

— Нямам абсолютно никаква представа — отвърна той. — Тук няма да мога да работя години наред… не и сам. Ще се наложи да заминем за чужбина. Копелета гадни.

— Ами Дени и Том? Ами училището им? — Още щом го каза, се сети, че ще се наложи те да напуснат, защото нямаше да има кой да им плаща таксите.

— Не знам, Ивлин… Господи, все още не съм мислил по всички тези въпроси.

Краят на техния свят, или поне така си бе мислила тя по онова време, бе настъпил бързо. Едва я изписаха от болницата, когато нещата тръгнаха надолу за Денис, при това доста стремглаво.

Офисът му бе затворен, персоналът освободен от работа. В продължение на няколко дни той си остана вкъщи и непрекъснато звънеше по телефона, ругаеше цветисто тези, с които говореше, търсеше някой да го подкрепи — бивши работодатели, клиенти, независимо кой, стига да му помогнеха. И след това, само след няколко кратки седмици, всичко приключи. Издадоха съдебна заповед, той подаде необходимите за фалит документи и кредиторите го погнаха със злобно настървение.

Преди още Ивлин да осъзнае какво става, дойдоха да оценят цялото им имущество и сложиха етикет с цена на всичко: и на мебелите, и на закупените наскоро антики, и на колите, и, разбира се, на самата къща.

Момчетата бяха във ваканция за Великден и си бяха у дома, тихо обикаляха от стая в стая, докато двамата с Денис се лутаха безцелно, напълно объркани.

Шокът и обхваналата я безчувственост се превръщаха в естествено състояние за нея. Първо спонтанният аборт, а сега и това. Не й остана никакво време да се отдаде на тъгата, да си поплаче, да се върне у дома, да се свие на топка и да се остави да я погълне съжалението към самата нея. Когато се върна, се оказа, че домът й е притихнал в очакване на неизбежната катастрофа.

И тъй като бе едно безкрайно глупаво момиче, й отне дни наред да проумее, че отсега нататък ще бъде все така. Съвсем лекомислено тръгна както всяка друга седмица на пазар до супермаркета и взе и момчетата със себе си, но на излизане, на касата, апаратът отказа да приеме кредитните й карти.

Каза на продавачката да не се притеснява, че ще изтича до телефона, за да се обади в банката, върна стоката обратно в количката и помоли персонала да й запазят нещата, защото щяла да се върне по-късно.

А вътре бе натоварила всички луксозни продукти, с които бе свикнала и обичаше: каса скъпо червено вино, защото бе решила, че двамата с Денис имат нужда да се поободрят и да им се подобри настроението, пържоли от бон филе за вечеря, любимите на момчетата, най-доброто смляно кафе, белгийски шоколад, френски сирена, кроасани за закуска, лъскави бурканчета конфитюр… количката бе препълнена. А какво й казаха от банката, когато се обади от входа на супермаркета, за да протестира?

— Искрено съжаляваме, госпожо Ли, но всичките ви сметки са замразени… изглежда и плащанията с кредитни карти са задържани… да… така ни е наредено от съдия изпълнителя.

Бе избягала от супермаркета, обляна в сълзи, хванала за ръка обърканите момчета, които теглеше след себе си.

Щом се качи в рейндж ровъра, се отпусна зад волана и зарида, а Том ревна на висок глас, защото не разбра как така стана, че си тръгнаха, без да са му купили любимия сок. Дени му бе наредил да млъква и бе добавил:

— Повече няма да имаме такива неща. Мама и татко са свършили парите.

Фактът, че шестгодишното дете бе разбрало нещо, което тя чак сега осъзнаваше, я накара да заплаче още по-силно.

— Какво, по дяволите, ще правим сега? Какво ще ядем? — беснееше Ивлин пред Денис, когато се прибраха в къщата.

Той бе извадил банкнота от двайсет лири от портфейла си, бе й я подал, лицето му добило пепеляв оттенък.

— Вземи само най-основните неща, за да преживеем следващите няколко дни — й каза. — Надявам се да оправя нещата, като взема заем, докато започна отново работа.

Бе взела двайсетте лири и бе отишла в друг супермаркет, този път сама, обхваната от потискаща умора, защото за пръв път, откакто живееше в Съри, се налагаше да се ограничи само с „най-основното“ — каквото и да означаваше това.

Купи картофи, хляб, мляко, сирене „Чедър“, кайма, лук, моркови и корнфлейкс. За вино дори не помисли. Нищо, все някоя бутилка трябва да бе останала в барчето. Добави кисело мляко и банани и повече не можеше да си позволи нищо, не можеше да рискува да вземе каквото и да е. Не биваше да надхвърли двайсетте лири, тя не разполагаше с никакви други пари и пребледня, когато си представи как ще помоли касиерката да върне нещо.