Фриц Риман - Основни форми на страх (Една дълбинно-психологическа студия)

Така например една селска култура (на установеност) благоприятства съхраняващите черти, т.е. ориентирането спрямо традиция и по-нататъшно предаване на един непроменен опит, спрямо сигурност, собственост и трайност — следователно чертите, които характеризират натрапливия. Урбанизацията и индустриализацията, които ние днес преживяваме, които ни изтръгват от много природни връзки, призовават към неодушевени дейности и заплашват да превърнат хората в маса, доведоха, както всяко откъсване от корена, до видимо шизоидизиране, в описания вече смисъл на нарастваща необвързаност и пренебрегване на емоционалната страна, подпомогнати от едно технократизиране, според което всичко е осъществимо. Така че, от една страна, за нас е важно да подчертаем позитивния аспект на шизоидността, а именно стремежът към индивидуация — не като изолиращо се себеосъществяване и егоцентрична неповторимост, а като задача, която би трябвало да е от полза за едно по-голямо, свърхиндивидуално цяло; а, от друга страна, съзнателно да поддържаме антиномичната нагласа — за осмисляне на емоционалните и хуманни ценности.

Видимо отмиращият партриархат със своите типични черти на абсолютна власт и авторитет, със своето придържане към традициите и към основаните от него институции бе израз на господството на натрапливия структурен тип; но вече не върху една органично-жива основа, както по времето на селските култури, а целенасочено преследващ власт, потискане и експлоатиране на зависимите и слабите. С това само още по-отчетливо се констелира противоположният полюс, който намира своя екстремен израз например в изискването за антиавторитарно възпитание, в сексуалната революция и премахването на табутата, а в градивен смисъл в търсенето на нови свободи. Защото и в един колектив винаги е налице склонността към допълване, към компенсиране на болестотворните едностранчивости, един процес на саморелугиране, който обикновено се осъзнава едва по-късно и който тогава неизбежно води до пробив на потиснатото, до толкова по-екстремни пробиви, колкото по-екстремно едностранчива е била предишната нагласа.

Несъмнено съществува взаимовръзка между четирите форми на биване-в-света и възрастта, т.е. между основните импулси и биологическите процеси. След разгледаните фази на развитие в ранното детство, в юношеството обикновено преобладава центробежното, оптимистичното чувство, че ние самите и светът сме богати на възможности, бъдещето лежи пред нас и ние се впускаме в живота, изпълнени с надежда и жажда за приключения. В така наречените „най-добри години“ нараства склонността към създаване на едно стабилно жизнено пространство и за установяване в него; преобладават центростремителните сили с тенденцията за поставяне на определени ограничени цели, ние изграждаме нашата сфера на власт и притежание. На дневен ред се поставя себеосъществяването в професия, партньорство, родителство. В средата на живота много хора преживяват прелом; все по-силно става желанието за осъществяване на същностните възможности, което всекидневието със своите задължения и изисквания не позволява. Забравяйки все повече за самите себе си, ние искаме да се освободим от нашата заседналост (установеност) в Аз-а; въпросите за смисъла се появяват в нова светлина, като метафизично-трансцендентни потребности, и ние вече постепенно трябва да се учим да оставяме нещата на техния ход, да приемаме преходността и по отношение на самите нас. И най-накрая в старостта, в осъзнаването на приближаващата смърт, ние биваме конфронтирани със самотата в една нова форма, и вероятно можем да помъдреем, от една страна в приемането на тази последна самота; а, от друга страна, в чувството ни на принадлежност към „човешкото изобщо“ в съзнанието, че сме част от едно голямо цяло, в което отново ще се разтворим — както немският език изразява това с думата „all-ein“, която означава както изолираното биване-сам, така и закрилящото ни биване-един-от-всеобщо-то. Разбира се, тези възрастови паралели показват само известни акценти, но те ни дават възможност да предположим, че в тях се проявява една житейска закономерност.

И може би тя отива още по-надалеч. Някъде към средата на живота ние изглежда по обратен ред още веднъж преминаваме най-ранните фази от нашето развитие на едно по-високо равнище, при което наново трябва да преодолеем съответните страхове: това започва с осъзнаването на факта, че простиращото се пред нас бъдеще е ограничено, че вече нямаме пред себе си пълнотата на всички възможности, така ние отново се срещаме със страха от окончателното. След това разбираме, че и създаденото от нас, материалните блага и духовните достояния, се променят пред погледа ни, че нашата виталност отслабва, че няма абсолютност и трайност, с което ние наново узнаваме страха от преходността. В последствие преживяваме раздели; децата ни напускат и създават собствени семейства; смъртта ни отнема близки хора и ние започваме да разбираме, че постепенно трябва да се научим да оставяме нещата на техния ход — чрез което по нов начин се констелира страхът от самотата. И в последната фаза на нашия живот ни очаква смъртта, умирането, което не можем да разделим с никого, и в което не можем да вземем никого със себе си — и ние за последен път се срещаме със страха от отдаването — сега на смъртта. Кръгът на нашето съществуване се затваря с тази последна стъпка във великото неизвестно, от което някога сме направили първата крачка навън.