Фриц Риман - Основни форми на страх (Една дълбинно-психологическа студия)

Наред с класическите форми на психотерапия днес ние имаме на разположение много други възможности: игрова терапия, консултиране по въпросите на възпитанието, семейна терапия; поведенческа и комуникационна терапия; брачно консултиране, терапия на брачни двойки, или индивидуална терапия на член на семейството, който е в тежест за останалите или на деца, проявяващи смущения в развитието си. По отношение на соматичните заболявания ние отдавна проявяваме саморазбираемата готовност да предприемем задължителни профилактични изследвания в училищата, а в случай на соматично заболяване се обръщаме за помощ към лекаря. Но странно защо все още не вземаме профилактични мерки за задължителни изследвания на нашите деца с оглед на тяхното душевно състояние и конфликти в отношенията родител-дете и учител-ученик, въпреки че днес сме наясно, че много от соматичните заболявания имат душевни причинители и че някои ранни душевни увреждания водят до тежки последствия. В този смисъл ние все още сме варвари, ако с това се има предвид, че от непросветеност, която с известни усилия бихме могли да отстраним, продължаваме да нанасяме щети заради душевна мудност. Родители, възпитатели и държавни институции би трябвало да си взаимодействат и да обърнат по-голямо внимание върху профилактиката на невротичното развитие — дори само заради собствените си интереси.

И нека отново се върнем на темата страх: ако погледнем на измъчващите ни страхове и като на знак, че сме застанали на погрешна позиция или боязливо избягваме някое от големите изисквания на живота и не се осмеляваме да направим крачка в развитието си, това би ни помогнало да разпознаем подканващия характер на страха да надраснем нашето досегашно ниво на развитие, като достигнем една нова свобода, същевременно нов ред и отговорност. Тогава страхът може да ни открие своя позитивен творчески аспект и да се превърне в подтик за прелом.

Използваното в началото сравнение сигурно може да ни бъде от помощ в осъзнаването на факта, че ние съставляваме част от тези динамични сили, които при цялата си противоречивост и противоположност все пак биват удържани — с железен ред — в живо равновесие, което никога не означава затишие или статичен покой, но и никога не се изражда в хаос. Всяко доминиране, или всяко отпадане на един от космическите импулси за движение би застрашило, а вероятно и разрушило нашата Слънчева система; преведено на равнище човек: всяко залитане към едностранчивост или отпадане на един от основните импулси застрашава нашия вътрешен ред и може да ни разболее.

В биването ни включени в тези космически сили, от една страна, и в биването ни оформени от нашето човешко обкръжение, от друга страна, намира израз двойственият аспект на нашето съществуване: първо, човекът като част от над-времеви, надличностни порядки и закони, както и от човешкото изобщо — неговият надвремеви, вечен аспект; и второ, човекът като историческо същество и неповторим индивид, изживяващ сблъсъка между своите заложби и заварения околен свят, в който трябва да израсне — неговият времеви аспект. Като крайни същества (времево и пространствено) ние придобиваме своята индивидуална биография и собствен почерк, с тяхната едностранчивост и ограниченост; като хора изобщо, като част от „човешкото“ ние носим в себе си идеята за съвършенство и пълнота, която е в състояние да ни издигне над нашето минало и граници — в осъзнаването на общото за нас като хора, което не е подвластно на време, култура и раса, а има предвид „човешкото като такова“.

Ако съществуваше човек, който е надмогнал в истинския смисъл страха от отдаването и с любов и доверие се е обърнал към живота и хората около себе си; който в същото време се е осмелил да живее свободно и суверенно своята индивидуалност, без да се страхува, че ще отпадне от закрилящата общност; който, по-нататък, е приел страха от преходността и въпреки това е бил в състояние да оформи смислено и плодотворно отсечката на своя живот; и който, най-накрая, е признал като валидни за себе си порядките и законите на нашия свят и живот, със съзнанието за тяхната необходимост и неизбежност, без да се страхува, че те твърде много ще ограничат свободата му — ако такъв човек съществуваше, ние без съмнение бихме му признали най-висша зрялост и човечност Но въпреки че само отчасти сме в състояние да се доближим до представата за най-пълното и цялостно биване човек от съществено значение е да имаме една такава представа като идеална цел; тя не е идеология, измислена от хората, а превод на всемирния порядък на равнище човек.