Фриц Риман - Основни форми на страх (Една дълбинно-психологическа студия)

Разбира се, някои хора, които не са се осмелили да извършат тези стъпки, повтарят едва ли не буквално връщането назад: те не приемат остаряването и искат на всяка цена да останат млади; те толкова повече се привързват към собствеността, колкото по-силно усещат, че времето и силите им ги напускат; с възрастта те се превръщат отново в деца, проявяват интерес само към ядене и пиене, към своето храносмилане, своето здраве и най-накрая свършват като безпомощни старци, които почти не се отличават от безпомощното малко дете.

Читателят вероятно ще остане разочарован, ако в опита да разпознае себе си в една от описаните четири структури на личността не успее еднозначно да се причисли към някоя от тях, а по-скоро открива в себе си по нещо от всички, както и от всеки от основните страхове. Но тъкмо обстоятелството, че те така да се каже не се проявяват в „чист“ вид, говори според мен за близостта на основните страхове и типове структури до живота, до действителността. Защото една такава еднозначност много повече би отговаряла на нашата рационална потребност от ясни дефиниции и отграничаващи се системи, отколкото на действителността на живота, по отношение на която това би означавало насилие. Нещо повече, след като при основните импулси и спадащите към тях страхове става дума за общочовешки дадености и след като тяхното оформяне е свързано с протичането на най-ранните фази от детското развитие, които всички ние задължително преминаваме, то тогава ние би трябвало да познаваме всички тях като възможности и като наченки в самите нас. Ние дори бихме могли да кажем, че в известен смисъл сме толкова по-жизнени, колкото повече сме „у дома си“ във всички тези четири сфери, съответно ако у нас не е изцяло отпаднал нито един от основните импулси — това би означавало, че ние сме успели относително здравословно да преминем фазите от детството, в които импулсите и страховете придобиват своята първоначална форма. По тази причина тъкмо едностранчиво подчертаните структури на личността са по-застрашени; те ни дават възможност да видим особено ясно значението на ранното детство за нашето нормално развитие.

Съдбата на четирите основни импулса в нашето развитие зависи от срещата на следните фактори: ние притежаваме една „първа природа“, за която може да се произнесе най-вече астрологията чрез нашия хороскоп; към това се прибавят наследствените ни заложби, които опознаваме едва в хода на нашето развитие; и най-накрая, в срещата и стълкновението с нашия ранен и по-късен обкръжаващ ни свят ние придобиваме своята „втора природа“, която заради влиянията на околния свят е сякаш винаги едно помътняване, съответно разводняване на първата ни природа. Ако това разводняване е твърде голямо, ако съществува прекалено голямо несъответствие между нашата първична природа и заложби и придобитата и възпитана у нас втора природа, ние се разболяваме. Приведените примери съвсем ясно показват какво голямо патогенно въздействие може да окаже нашият ранен — а и по-късен — околен свят. Преди всичко нашето семейно обкръжение, което вече включва и един по-широк социо-културен хоризонт, доколкото във възпитанието нашите родители — съзнавано или не — застъпват или отричат господстващите колективни мащаби; по този начин детето още чрез родителите приема или отхвърля колективни ценностни скали. Ако се абстрахираме от проявите на грубо незачитане и увреждане на децата, които са знак за болест на родителите, можем да кажем, че не само родителите се превръщат в съдба за децата, но и децата — в съдба за техните родители. Невероятната диференцираност, богатството на заложби, големите различия между отделните индивиди, както и продължителната зависимост по време на детството и голямата изложеност на смущения в процеса на развитие правят съществото човек по-застрашено в сравнение с другите живи същества. Дали на нас като родители едно дете ни е „по сърце“, дали ни е лесно да го обичаме, дали можем безпроблемно да му даряваме любовта си, дали същината му ни допада — без изобщо да става дума за определени желания, какво то да бъде и как да се развие; дали, от друга страна, ни е трудно да се вчувстваме в него и да разберем неговото своеобразие, дали то ни е непонятно и ние трябва да полагаме усилия да го обичаме, доколкото сме способни и така, както се очаква от нас; дали то ни създава грижи, които ни карат да се чувстваме безпомощни спрямо него, дали ни кара да усещаме, че и то не ни приема за родителите, които, иска и от които се нуждае — всичко това се превръща в съдба за него и за нас и стои отвъд всяка вина. Това, което можем да направим, за да избегнем сериозното увреждане на детето, е преди всичко придобиването на повече познания за неговите най-ранни потребности и за нашите евентуални грешки в този период; тук е заложен и шансът за ранното разпознаване на такива увреждания и по възможност за тяхното коригиране.