Фриц Риман - Основни форми на страх (Една дълбинно-психологическа студия)

Както видяхме от примерите, нашият страх има предистория, една история на неговото развитие. Обхватът, интензивността и обектите на нашите страхове като възрастни са предоформени и предопределени и от нашите детски страхове. Човек с (като цяло) щастливо детство — в случай, че не бъде сполетян от изключително тежки удари на съдбата — принципно е в състояние да преработва основните страхове, поне до такава степен, че да не се разболява от тях, защото е успял да изгради една стабилна основа на своята личност.

И обратното, този, който твърде рано е бил изложен на несъответстващи на възрастта му страхове и натоварвания и не е срещнал подкрепа от своето обкръжение, продължава и по-късно да преживява страха като много по-застрашаващ и смазващ, тъй като той активира в него стари, непреработени страхове от най-ранното му детство. Психотерапията (в някоя от своите форми) може да му помогне да се справи по-успешно с тях. При трудно поносими страхове, за чиито измерения реално погледнато не съществуват достатъчни основания, за човек вероятно би било от помощ дори само да осъзнае, че тук със сигурност става дума за повторното оживяване на страхове от детството, на които той някога безпомощно е бил изложен, срещу които обаче сега той разполага със сили, които тогава са му липсвали: доверие, надежда, разбиране и смелост.

Думите на Рилке за човека: „Нека стане така, че той отново да узнае своето детство, несъзнаваното и прекрасното, и онзи безкрайно богат и тъмен митичен кръг от неговите изпълнени с предчувствие първи години“ — със сигурност са едно мъдро проникновение. Но за съжаление те не се отнасят за толкова много хора, чиито първи години са били по-скоро тъмни, отколкото богати, по-скоро потискащи, отколкото изпълнени с предчувствие, по-скоро фрустриращи, отколкото прекрасни. Но и за тях би могло да е от полза да преработят своето минало в един психотерапевтичен процес на допълнително развитие и доколкото е възможно да се освободят от пораженията, които то им е нанесло. Срещата на нашите заложби с околния свят, в който се раждаме — околен в най-широкия смисъл на думата — създава това, което ние наричаме съдба; посоките, които тази съдба поема, се определят от нашето детство, тръгват от него — съдбата е „излятата форма, която — живеейки — се развива“. Но тъкмо психотерапията ни дава възможност да разпознаем в някои от събитията, които по-рано сме вярвали, че трябва да приемем като съдба, последствия от ранни поражения от страна на околния свят, които по-късно отново могат да бъдат поправени.

Важно е да се обърне внимание и на обстоятелството, че при тези ранни формирования съответното общество играе решаваща роля. Ако този факт бива пренебрегван в нашето изложение, то е не защото неговото значение се подценява, а затова, защото през първите години родителите са най-важните фигури в живота на детето. Социално-психологическата среда първоначално оказва влияние върху него само посредством родителите му, посредством тяхната нагласа към общество, авторитети, постижения, към религия, сексуалност и т.н. Затова във вече разгледаните погрешни позиции на родителите спрямо детето винаги отчасти се съдържа и критика към обществото, доколкото именно родителите като членове на една общност, култура, обществена класа или господстваща идеология предават на детето техните изисквания. Обществото, държавата и т.н. също неизбежно се стьлкновяват с четирите основни форми на страх и резултатът от този сблъсък е различен, в зависимост от господстващата идеология.

Четирите основни форми на страх, съответно четирите основни импулса или основни изисквания изразяват нещо общовалидно и принципно, което изначално принадлежи към нашата екзистенция. Това сякаш произтича и от обстоятелството, че ние принципно винаги имаме на разположение четири възможности за отговор на една житейска ситуация; спрямо всяко партньорство, спрямо всяка задача или изискване ние можем да се настроим по четири начина: ние можем видимо да се дистанцираме, или любящо да се идентифицираме с тях; ние можем да ги възприемем като закон за нас или да се опитаме да ги преобразим съобразно нашите желания. Всяка съществена задача, всяко решение, всяка значима човешка среща, всяко съдбовно събитие носи потенциално в себе си всичките четири възможности за отговор. Способността да разполагаме с тях и да ги прилагаме според изискванията на ситуацията и нашите собствени заложби, най-малкото да ги допускаме като различни възможности при вземането на решения, е знак за жизненост и развитие. Но не само това; често отношенията между хората изискват да се живеят практически едновременно всичките четири импулса в едно живо взаимопроникване. Нека се спрем например на възпитанието: то изисква от възпитаващия необходимата творческа дистанция, от която той се нуждае, за да разпознае и признае самостойното битие на детето; то изисква от него любяща нагласа, за да създаде доверие у детето, да се вчувства в него и да го разбира; то изисква от възпитаващия здравословна твърдост и последователност, за да научи детето на ред; и най-накрая то изисква убеденост в автономността на детето и респект от нея, за да не го оформи съобразно собствените си желания и да не наводни същността му с чужди елементи.