Фриц Риман - Основни форми на страх (Една дълбинно-психологическа студия)

С годините това дотолкова се установило при него, че той продължавал да преживява уикендите със старите, вече изцяло не-съответстващи на действителността страхове и чувство за вина и чрез отказите си отново извършвал „противозаклинание“, като че ли все още трябвало да предотвратява злини и заплахи, които всеки момент можело да се случат. Той пак се радвал, когато уикендът отмине и отново можел да се залови за своята работа, естествено и защото не знаел, какво да предприеме в свободното си време.

Ако като момче се беше поддал на своите импулси, той поне веднъж би казал на бащата всичко, което си мисли за него, би захвърлил в лицето му своята горчивина и омраза, а вероятно би поискал да направи и нещо по-лошо. Но може ли едно дете да разреши този конфликт? В представите му бащата би го пребил от бой и това само би влошило ситуацията вкъщи; майката със сигурност би застанала на негова страна, но така само би насочила яростта на бащата още повече върху себе си и т.н. Неговата невроза бе оправдана с оглед на всички тези комплексни и сложни проблеми: тя го предпазваше от рисковани действия, изпълняваше функцията на едно магическо противозаклинание и беше разкаяние, покаяние, жертва и самонаказание, слети в едно. И тъй като афектите на омраза, горчивина и разочарование, както и неговият копнеж, неговата болка, чувството за срам и вина никога не могли да бъдат изразени, те създали, именно чрез тяхното потискане, основата за по-късните натрапливи симптоми. Ако той открито се бе конфронтирал с родителите си, ако можеше да сподели с тях или с някой друг това, което става с него, което го кара да страда и да се разкъсва от противоречиви чувства, той щеше да намери някаква изразна възможност и така нямаше да стигне до създаването на симптоми.

Нека разгледаме онези възпитателни среди, също благоприятстващи натрапливото развитие на децата, в които към въздействието на личността на родителите се прибавят и техните социални роли и обществен престиж, напр. военни кръгове, учители и духовници или други професии, които са непосредствено ориентирани към външно влияние и престиж и сякаш изискват натрапливи начини на поведение. Така например при военните — преди всичко при старите пруски военни — себевладеенето, биването-в-готовност и неоставянето-на-произвола-на-нещата бе мъжка професионална идеология; „стойката“ се подчертаваше дори и от високите твърди униформени яки на офицерите.

Един офицер с висок чин имал двама сина: той бил много амбициозен по отношение на тях; те трябвало да отговарят на неговите точно определени очаквания. Възпитанието било прусашко в споменатия смисъл; проявите на чувства, да не говорим за плач, били забранени („немските момчета не плачат“). Всичко вкъщи трябвало да бъде като по конец, семейството да функционира като добре обучени новобранци на казармения плац. Преди лягане синовете трябвало в опъната стойка „да поискат разрешение“, по-големият точно един час по-късно от една година по-малкия, сякаш имал по-високо звание с повече свобода. По-малкият бил едно по-скоро музикално и чувствително дете, и заради това вече изглеждал женствен на бащата; „Ти изобщо не си истинско момче“, чувал всеки път, когато показвал потребност от нежност или очите му се напълвали със сълзи, защото в следствие на закалителните методи на бащата през зимата ръцете му замръзвали до синьо и ужасно го болели — ръкавиците не били за мъже; закалката във всички възможни области била от изключителна важност. Бащата решил да изпрати сина в едно от прочутите навремето училища, в които се възпитавало национал-социалистическото попълнение. Естествено изобщо не попитали момчето за неговото мнение — децата трябва да се подчиняват безусловно, бащите знаят, какво е добро за тях. На 15-годишна възраст той постъпил в едно такова училище с военна подготовка, бил нещастен до смърт и не правел добро впечатление. Малко след това, по време на сбор, той бил остро смъмрен при рапорта, и започнал да заеква, което скоро се влошило дотам, че и дума не можело да става да остане в училището, което във всяко отношение трябвало да селекционира само най-доброто. Така той объркал сметките на бащата, без да е отговорен за това. Същевременно този бил единственият изход, единственото решение, пред което и бащата трябвало да се преклони; съзнателното въставане на сина срещу бащата би било немислимо и със сигурност би довело до още по-строги мерки — но на момчето не му и хрумвала подобна мисъл. Несъзнаваното открило в симптома средството за постигане на това, което трябвало да бъде постигнато: да се отърве от омразното училище без чувство за вина, без да окаже открита съпротива на бащата и в същото време да задоволи желанието си за отмъщение, тъй като той просто бил безсилен спрямо симптома; в страданието — понеже заекването било нещо мъчително и свързано с неудобство — се криело и несъзнавано самонаказване за бунта. Колкото и необходимо да е за детето здравословното ограничаване и безспорния авторитет на родителите, толкова опасно е едно авторитарно възпитание, което изисква безусловно подчиняване, без на детето да е позволено да пита за причината и смисъла на забраните. Сляпото покорство като крайна форма на тази вид „възпитание“ създава масовия човек, който, закърмен в безпрекословно подчиняване, е способен да извърши всичко, каквото му бъде заповядано. Антиавторитарното възпитание — още това „анти“ би трябвало да ни направи скептични, защото едно „неавторитарно“ възпитание би било напълно достатъчно — изпада в другата крайност на един разрешен произвол, който е опасно да бъде вземан за свобода.