Фриц Риман - Основни форми на страх (Една дълбинно-психологическа студия)

Единственото дете на майка, която била особено чувствителна и раздразнителна заради пристъпите си на мигрена, трябвало всеки път, когато се прибира от игра в градината или на улицата, да си събува обувките пред входната врата, за да не вдига шум и да не цапа. Когато си играело вкъщи и имало желание да покаже нещо на майка си, то се втурвало в нейната стая и без да иска разбърквало ресните на килима; последното се оказвало най-важно — майката с въздишка го укорявала, че никога не внимава; тя вземала гребен и отново сресвала ресните на килима много „акуратно“ (това била любимата й дума), без да обръща никакво внимание на потребността, която карала детето да дойде при нея. Или пък то непрекъснато слушало: „Не ми пречи точно сега; нали виждаш, че ме боли глава; че чета; че съм заета; че нямам време.“ Лесно бихме могли да си представим последствията от подобен продължителен опит.

Всичко това може да започне и много по-рано; следващият откъс от дневника на една майка се отнася за нейното първо дете (първите деца обикновено са подложени най-силно на подобни „мероприятия“, защото човек иска да направи всичко правилно, а и толкова много неща е прочел); бележките се отнасят за първата година от живота на детето:

Аз още от третия месец започнах да те уча да свикваш с гърнето — ти трябваше колкото се може по-рано да бъдеш чист. Ти беше едно неспокойно и жизнено дете; когато не стоеше мирен при хранене, трябваше порядъчно да те потупвам отзад, докато се научиш да бъдеш кротък — по-късно беше достатъчен само един мой заплашителен поглед и ти ставаше послушен. Още от самото начало гледах да не налагаш ината си, както бях прочела в една книга: той трябва да бъде прекършен още в зародиш. И ако ревеше, когато излизах от стаята, ти удрях няколко здрави шамара отзад; тогава ти се разреваваше още повече, но аз те оставях сам, докато се изморяваше да плачеш — беше ясно, че ти само искаш да ме ядосаш. По-късно стана добричък; вече нямаше такива борби за власт и хората се учудваха, че си толкова послушно дете и можеш да бъдеш командван само с поглед. Понякога трябваше сама да се насилвам, за да съм толкова твърда — но нали виждах, че така бе най-добре за теб и си казвах, че по-късно ще разбереш, че съм ти мислила само най-доброто и че от любов съм била толкова строга с теб. По това време баща ти беше на война и аз сама носех цялата отговорност за тебе; когато той се завърне, трябваше да намери едно добре възпитано дете.

Откъсът е достатъчен, за да покаже, че едно такова дете трябва отрано да се научи да възпира своите импулси „на мига“, да ги задушава, за да не бъде отблъснато или да не пречи. С времето това се ошлайфва и се превръща във „втора природа“, в рефлекси, които в крайна сметка се автоматизират. По-късно човек вмъква между всеки импулс и неговото осъществяване едно задържане-в-себе-си, сякаш един процеп, едно прекъсване, защото първо трябва да размисли, дали може да рискува да последва импулса, или е по-добре да се откаже от него. Прекъсването и размисълът дотолкова отслабват импулса, че той вече не може да си проправи път; или той сякаш остава заклещен в съмнението, дали бива или не бива; това съмнение може да се разрасне до такава степен, че да добие самостоятелност в една натраплива необходимост-да-се-съмняваш, която се включва при всеки изглеждащ опасен импулс и сякаш го анулира.

След казаното дотук става ясно, защо съмнението във всички възможни варианти играе голяма роля в живота на натрапливите хора. То е защита от опасната спонтанност, от това, да се оставиш да бъдеш завладян от нещо, за което би могъл да съжаляваш. Така съмнението може все повече да се абсолютизира, да се превърне в самоцел и с това в заместител на живото действане. Всички тези съмнения в крайна сметка биографично се свеждат до прасъмнението: разрешено ли е да съм самия себе си и да правя каквото искам или трябва да се подчинявам и отказвам от импулсите си — трябва ли, следователно, да съм „добър“ или ми е разрешено да съм и „лош“, съответно, е ли това, което искам да направя, добро или лошо? Едно такова съмнение тласка натрапливите хора към характерната за тях склонност към бавене, колебаене, нерешителност и отлагане. Те сякаш непрекъснато изпадат в ситуацията на онова магаре, което умирало от глад между две купи сено, защото не можело да реши, с коя да започне; за натрапливите смелостта за действие и страхът от наказание са двете купи сено, между които те не могат да се решат. При тях вземането на решение се затруднява от конфликта между изначалната склонност и вменения страх да следват тази склонност. Като цяло бихме могли да кажем, че силата на техните натрапливости зависи от установеното още в детството отношение между нагонния импулс и страха от наказание.