Фриц Риман - Основни форми на страх (Една дълбинно-психологическа студия)

Пълната противоположност на това сякаш е настоятелността, липсата на дистанция, които намират израз в така нареченото „бръщолевене“, неспирното говорене „без точка и запетая“, с което можеш да засипеш някого. И най-накрая трябва да споменем постоянното мърморене и недоволстване, което е типична форма на агресия за натрапливите.

Ако страхът на натрапливия човек от наказание, от угризения на съвестта и чувството за вина във връзка с неговите агресивни импулси са толкова силни, че той вече няма на разположение гореописаните възможности и еквиваленти на агресия, при него също се стига до соматизиране. Смущенията в сърдечната дейност и кръвообращението, колебанията в кръвното-налягане (преди всичко високо кръвно налягане, нерядко предвестник на сърдечни удари), главоболието, преминаващо в мигрена, нарушенията на съня, стомашно-чревните заболявания (колики и т.н.) могат да бъдат последствия, съответно израз на езика на тялото — на дълго потисканите афекти и агресии. Тук се разиграва неразрешимият за тях конфликт между желанието и невъзможността да бъдеш агресивен, между искащата подчинение власт и непосмяването-да-се-оставиш-на-случващото се. С натрупването на афектите и с нарастването (в следствие на това) на вътрешния натиск може да се стигне до пробиви на потиснатото, до амок, изблици на ярост и желание за безразборно унищожение. В своя роман „Записките на Малте Лауридс Бриге“ Рилке великолепно е описал един такъв моторен изблик.

Нека онагледим с пример соматизирането на афекти и агресии: Един много коректен и владееш се мъж, заемащ висок и отговорен пост, бил толкова делови и неутрален в отношенията си с хората, че в тях не се съдържало почти нищо емоционално, преди всичко нищо афективно. Той бил стигнал дотам, никога да не показва било то скръб или радост, било то гняв или нетърпение — нищо не било в състояние да го разтърси или раздразни в този му стоицизъм, и той бил горд с това, че се е „взел в ръце“, че е духовно недосегаем и превъзхождащ. Но и той имал своето уязвимо място: в ситуации, в които всъщност би искал да реагира ядосано и бурно, но не си позволявал заради престиж или заради идеалната представа за себе си, той все по-често получавал осезаемо ускоряване на пулса и болки в сърцето — очевидно неговото брониране не било изцяло успешно. Когато тези симптоми се влошили по време на една професионална криза, в която той трябвало да устои на много атаки и съперничества, консултиращият лекар установил непосредствена опасност от сърдечен инфаркт, в случай че той не се отпусне и разтовари за което, както много често, не професионалното натоварване бе дало решаващия тласък, а неестественото му себевладеене и „поведение“, които не оставяли отворен вентил за неговите афекти. Ние знаем, че натрупването на афекти е довеждало Бисмарк до истеричен плач. Често трагичност се крие в обстоятелството, че хора със силни афекти заемат постове, в които, както те смятат, не бива да си позволяват такива, заради своя имидж или заради създадената от самите тях идеална представа за себе си.

Искам да спомена още един вид защита от агресии, характерна най-вече за натрапливия: той може да се предпазва от своите агресии като идеализира личността, към която те се отнасят и по този начин я прави недосегаема — освен в детството ние откриваме това най-вече в отношението ученик-учител — но така човек винаги остава в някаква степен син или дъщеря; същото е валидно и за религиозната сфера.

Нека отново се запитаме, какви конституционални фактори и влияния на околния свят благоприятстват развитието на натрапливата структура на личността. В конституционално отношение роля за това изглежда играе една особено жизнена моторно-агресивна, сексуална и като цяло експанзивна предразположеност, както и структурно подчертани своенравни, самостоятелни характери. Следователно заложби, с които едно дете като цяло по-лесно и по-често предизвиква недоволство (например пада и се удря в нещо), възприема се от родителите като неудобно и затова по-често бива спирано и органичавано в поведението му, отколкото едно сравнително по-тихо, „по-послушно“ дете. Но определено влияние върху натрапливото развитие може да окаже и една структурна мекота и готовност за приспособяване със склонност към отстъпчивост и послушание, защото така самото дете си позволява твърде малко спонтанни реакции и се напасва повече, отколкото е необходимо. Следващите фактори, които изглежда трябва да се вземат предвид, са вродената склонност към размишляване, към задълбоченост и обстойност, както и едно по-силно чувствено тендиране към миналото, посредством което всички впечатления се отпечатват по-дълбоко и траят по-продължително. Отново трябва да оставим отворен въпроса, дали и доколко такива признаци са заложба или вече реакция на влиянието на околните и възпитанието, т.е. доколко тези начини на поведение са повече следствие, отколкото причина. Ние едва ли някога ще намерим задоволително решение на този въпрос — за целта е необходимо да оставим едно и също дете да расте в различни среди. Но несъмнено съществува факторът, наречен заложба, който лесно бива пренебрегван, ако интересът е отправен преди всичко към изследване на околния свят, както по-рано околният свят бе подценяван поради насочване на вниманието предимно към наследствените фактори. Как обаче изглеждат влиянията на околния свят, които водят до надценяване на потребността от сигурност и трайност, от една страна, и страха от преходност и изменения, от друга?