Фриц Риман - Основни форми на страх (Една дълбинно-психологическа студия)

Един друг начин, по който натрапливите се опитват да разрешат тази дилема, е търсенето на сякаш легитимни възможности, на поводи и случаи, в които проявите на агресия не само са позволени, но дори се възприемат като ценност, което е възможно в някои професии. Тогава те воюват срещу всичко онова, което е трябвало да забранят на самите себе си — навсякъде, където се сблъскат с него. Така се раждат фанатици във всички възможни области, които безпощадно, безкомпромисно и безогледно винаги се борят с нещо — било то в сферата на хигиената, на инстинктите, на морала или религията. Те вече не насочват агресиите към самите себе си, както депресивните, а към нещо или някого извън себе си, и то с чиста съвест, защото са убедени, че по този начин правят нещо необходимо. Лесно е да си представим колко опасно може да стане това; когато човек търси преди всичко вентил за своите агресии, той навсякъде ще намери нещо, с което може да се заяде „по убеждение“. Тази нагласа дава зелена светлина дори на най-масивни агресии, които биват оправдавани в името на целта — ние вече обърнахме внимание на това в примера с християнската идеология.

И тук границата между здравото и болното е много тясна, защото сега агресията се обвързва с норми, които сами по себе си представляват ценност, най-малкото могат да представляват такава. Пример за катастрофалните последици, до които е възможно да се стигне, ако цял един колектив бъде накаран да постави своите агресии в служба на определена идеология, е преследването на евреите по време на Третия Райх. Такъв пример е и всяка война, в която унищожаването на врага се издига в добродетел, а понякога дори се одобрява от църквата.

Един малко по-смекчен вариант на описаните „легитимни“ агресии е премерената коректност, която, наред с потискането на агресиите, е най-честата форма на проявяването им — при това обикновено без натрапливият да съзнава агресията. Такава коректност, граничеща понякога със садистични начини на поведение, предлага изключително много възможност за изживяване на афекти: чиновникът, който затваря гишето точно на минутата, дори и ако лесно би могъл да обслужи още някого; учителят, който поправя с червено и най-малките грешки в пунктуацията или тези по невнимание; изпитващият, който признава за верен само точно очаквания от него отговор; съдията, който се придържа към буквата на закона, за когото стореното е сторено, без оглед на мотивацията — могат да се намерят още много примери за такива еквиваленти на агресия. Всички тези хора изживяват своите агресии по този на пръв поглед легитимен начин — чрез свръх-коректност, злоупотребяват с властта си и замаскирват своето поведение пред самите себе си с обяснението, че те последователно застъпват нещо правилно, някаква ценност. Тъкмо това обаче е опасното в агресията на натрапливите — те често се позовават на ценности и така е трудно да се разпознае, кое действително е необходимо и кое самоцел. Разбира се, „ред трябва да има“ — но един жив ред, а не някаква педантична подреденост; нравствеността е ценност — но един враждебен на живота морал вече не е.

Оттук директно се стига до всичко, което можем да означим като дресура, като строево обучение. Както вече видяхме, характерно за агресията на натрапливите е придържането към норми, правила и принципи; тя обикновено се извършва „в името на…“ и е тясно свързана с инстинкта за власт. Затова агресията им трудно се доказва, тя сякаш носи нещо анонимно, свръхлично, зад което се крие личното удоволствие от извършването й.

Друга характеристика на натрапливата агресия е нейната обвързаност с волята за власт; тя вече не е само отбрана, самозащита и отреагиране на страх, както при шизоидните. Агресията на натрапливите служи на властта и властта на свой ред обслужва агресията. Затова тези хора често се насочват към професии) които придават власт и в същото време предлагат възможности за легално изживяване на техните агресии, в името на реда, дисциплината, закона, авторитета и т.н. Поради тази причина не би трябвало да ни учудвай обстоятелството, че към натрапливия структурен тип спадат много политици, военни, чиновници, съдии, духовници, педагози и прокурори. Начинът, по който те боравят с властта и с агресиите, зависи от зрелостта и интегритета на съответната личност. Както всяко общество, така и нашето, с неговите порядки и йерархии, предлага на натрапливия богати възможности за легитимно изживяване на неговите агресии и омраза, под прикритието на един справедлив принцип. Родителският дом, училището и църквата са първите възпитателни институции, които чрез военна закалка, дресура, лишени от любов методи на възпитание, събуждане на чувство за вина и наказания, създават благоприятна почва за по-късното натрапливо развитие на личността на детето — в следващата глава ще разберем това още по-добре.