Фриц Риман - Основни форми на страх (Една дълбинно-психологическа студия)

Съмняващото се колебание и протакане, мъчителното да-не-можеш-да-се-решиш стават още по-разбираеми, когато имаме предвид, че за тези хора веднъж вече взетите решения носят нещо окончателно, нещо невъзвратимо; те трябва да са „абсолютно“ правилни, защото иначе ги чака наказание. По този начин и най-маловажните решения стават проблем — та нали винаги трябва да намират правилното решение, иначе в тях се настанява страхът.

Колкото по-натраплив е човек, толкова повече натрапливите съмнения заемат мястото на смисленото действане; те могат да достигнат до манията да се съмняваш и да се превърнат в своего рода рефлекс, който вече ни принуждава да отговаряме на всяка мисъл с противоположната. Все по-бързото редуване на импулс и противоимпулс довежда в крайна сметка до почти едновременната поява на двата: първоначално паузата — процепът между импулс и противоимпулс — е сравнително дълга; след това тя става все по-кратка, сякаш преминава в едно светкавично редуване да-не-да-не, което, преведено на езика на тялото, може да се изрази в треперене или заекване, в зависимост от това дали става дума за желанието-да-направиш-нещо и непозволеността, или за желани-ето-да-изкажеш-нещо и непозволеността. В крайна сметка двата противоположни импулса могат практически да съвпаднат във времето и изцяло да се парализират в тотално блокиране и кататонна вкамененост: ако човек иска едновременно да говори и да не говори, да посегне и да се въздържи, това задължително води до пълно парализиране. В края на тази линия възбудите и импулсите престават изобщо да бъдат възприемани, те вече не постъпват в съзнанието, защото отбраната се е включила под формата на рефлекс и е задушила импулса още във възникването.

Следователно натрапливият човек твърде рано в своето детство се е сблъскал с опита, че в света много неща се правят само по един точно определен начин, и че много от нещата, които той с удоволствие би правил, са забранени. Така у него възниква представата, че несъмнено винаги съществува нещо като абсолютно правилното, от която се ражда неговото влечение към перфекционизма. Натрапливият издига този перфекционизъм в принцип; той иска да постави условия на целия живот, да определи какъв той би трябвало да бъде според него, „защото“ — както Моргенщерн оставя своя Палмщрьом да каже — „не може да съществува нищо, което не бива да съществува“.

Но и едно дете, което расте в хаотична среда, може да развие натрапливи черти, тук обаче реактивно и компенсаторно: то не среща в заобикалящия го свят никакви възможности за ориентация, никаква опора, живее сред свобода, която го плаши, тъй като в нея се съдържат всички възможности за произвол. И понеже не намира опора навън, то търси вътрешна такава. То ще се опита, изхождайки от себе си, да си изгради порядки и твърди принципи, към които може да се придържа и които му дават сигурност. Те приемат натрапливи форми, защото постоянно биват застрашавани от обкръжението му и то е принудено още по-неотклонно да ги следва.

Как се поставя началото на създаване на натрашгави симптоми върху основата на една вече съществуваща, но все още небиеща на очи натраплива структура на личността, може да ни покаже следният пример:

Един млад мъж, възпитан в добрите стари традиции, изпращал вечерта след заключителния бал своята партньорка по танци до вкъщи. Момичето много му харесвало и по пътя в него се породило желанието да я прегърне и целуне. Той толкова се ужасил от дръзката си фантазия, и същевременно изплашил да не се държи непохватно и да не бъде отблъснат от нея, че започнал да брои дърветата по улицата. Това отклонявало вниманието му от неговите опасни импулси към нещо неутрално. Веднъж прокарало си път, то така се настанило в него, че в ситуации, в които изпитвал чувство на страх или вина заради „срамните“ си желания, той натрапливо започвал да брои нещо, което в този момент се изпречвало на пътя му. По този начин той се спасявал от рисковани за него ситуации, от решения и активно действане в това натрапливо броене, което продължавало дотогава, докато траело изкушението. Той не виждал връзката между двете, само страдал от тази необяснима за него натрапливост, която го преследвала и която той възприемал като досадна.

Тук можем добре да разпознаем повода, възникването, затвърждаването и функцията на един натраплив симптом: поводът е ситуация на изкушение., изпълнена със страх; за да не трябва да реши, дали да се откаже или да посегне, той вмъква една неутрална дейност с цел отклоняване на вниманието, която го предпазва от действане, докато опасността премине.