Фриц Риман - Основни форми на страх (Една дълбинно-психологическа студия)

По време на лечението излезе наяве, че три години по-малкият й брат бил безспорният любимец на майката; в семейството той минавал за гениален, недостижим за нея; тя самата смятала себе си най-много за средна категория, но успяла благодарение на старанието си за перфектност все пак да заслужи любовта на родителите. Тази линия на поведение правела естествено невъзможно всяко „биване лош“; тя потискала своята ревност, завист и омраза към предпочитания брат, като идеализирала него и родителите. Нейният страх от допир я карал да отваря дори и вратите вкъщи, само като натиска дръжката с лакът. Родителите наистина забелязали този факт, но „от съобразяване“ и такт пропуснали да му обърнат внимание — сигурно би й било неудобно да говори за това. Така тя не получила отвън никаква помощ и нейните натрапливи симптоми все повече се засилвали. Между впрочем — както обикновено става — много преди разразяването на същинската натраплива болест тя показвала наченки на такива симптоми: седем-осем годишна тя не тръгвала за училище, преди три-четвъртите й чорапи да се опънати еднакво високо на двата крака — алармен сигнал, който никой не разбрал. Още по-лошо би станало, както нерядко се случва, ако я бяха наказвали или й се бяха присмивали заради симптомите й; тогава тя би трябвало да предприеме много по-сериозни, по-тайни защитни мерки; всички в това семейство били просто твърде „тактични“, за да говорят за това; което обаче за съжаление означавало, че тя била изоставена сама със своите проблеми.

Когато след известно време й намекнах, че тя сигурно е идеализирала своето семейство, защото в едно толкова „честито“ обкръжение, каквото тя смята, че е имала, не би трябвало да развива своите симптоми, и че ми се струва, че тя сякаш е насочила към самата себе си афектите и агресиите, които никога не е могла да си признае, камо ли да им даде израз, тя ме погледна изпълнена с омраза и тържествено ме увери, че нейните родители са били „винаги благи“. В противоречие с казаното обаче бе нейният инициален сън: „Аз виждам гроба на моята майка и датата върху него, която забравих“ (майката още бе жива). И до днес родителите не знаят нищо за нейната болест: „Ако трябваше да им пиша, че съм имала сексуални контакти преди брака, щях да ги разстроя до такава степен, че те не биха го преживели; по-добре да си остана болна.“ Тя не можеше да отиде на лекар в града, в който живееше, защото тогава би й се наложило да говори за своята сексуалност и връзките си преди брака; затова тя си мислеше, че и занапред ще трябва да живее със своите на-трапливости. Симптомите се бяха влошили, защото нейният мъж, един витален човек, изпитващ удоволствие от чувственото, проявявал по-големи сексуални претенции към нея — тя смятала сексуалността за допустима само с оглед на единствено разрешената цел — създаване на деца.

В известен смисъл бихме могли да кажем, че навиците вече са наченки на натрапливости. Определени церемонии, например последователността на ставане, измиване и обличане или други „любими навици“, които трайно са се установили, ни доставят определено задоволство и ние лесно губим доброто си настроение, ако не можем да ги упражняваме както сме свикнали. Но тези навици не биват възприемани като мъчителни, като принуда; те до голяма степен възникват заради икономия на време и сили, и ние бихме могли да ги променим, ако поискаме, ако това ни изглежда целесъобразно. Много такива церемонии са широко навлезли в нашия социален, обществен и религиозен живот. Към нашето битие-в-света спада и създаването на порядки и правила на поведение, които обикновено спазваме. Едва когато човек не е в състояние да се държи другояче, освен да прави определени неща само по един точно определен начин, дори и ако това е безсмислено, можем да говорим за натрапливости.

Ние видяхме, че закостенелите възпитателни методи, твърде авторитарното и принципно поведение на родители и възпитатели често се превръщат в задвижващ натрапливото развитие механизъм, особено ако прекалено рано се вменяват на детето. Необходимостта да се избягват всички нежелателни начини на поведение отрано прокарва пътя към перфекциозъм, към нетолерантност спрямо себе си и другите, към диктаторски и догматични черти. Този перфекционизъм на натрапливия винаги успява да намери начин да излезе на повърхността, и може да доведе до чужди и враждебни на живота нагласи. Той иска да предпише на живота какъв трябва да бъде. Колкото повече иска да принуди живота — първоначално е трябвало да принуди живото в себе си, — толкова повече тези усилия се превръщат в принуда за самия него. Защото само вечно бдящият над „хаоса“ контрол и неговото полагане в правила и закони може да даде гаранцията, че няма да се случи нищо, което не бива да се случи. Дори една накриво окачена картина понякога страшно дразни — не само от естестически съображения, а и защото с това се нарушава порядъкът, законът, как трябва да висят картините. Всички тези толкова маловажни отклонения от „нормата“ напомнят за възможни заплахи, от рода на: щом даже картините започнаха да висят накриво, кой знае какъв ли още безпорядък ще настане и в крайна сметка нещата ще се изплъзнат от контрола ми. Така разгледани, някои начини на поведение на натрапливите хора стават по-разбираеми: тяхната голяма дразнимост, а също и чувствителността, с която реагират на дреболии — за тях една дреболия вече може да означава началото на края, едно малко непостоянство и кратко отслабване на вниманието може да доведе до пробив на потиснатото, да се превърне в последната снежинка, която кара лавината на изтласканото да тръгне неспирно надолу.