Фриц Риман - Основни форми на страх (Една дълбинно-психологическа студия)

Една невротична пациентка страдаше от натрапливо миене, което в символичен план бе несъзнателен израз на нейните „мръсни“ сексуални импулси, а именно тези за самозадоволяване, преживявани от нея като грях. Тя съответно трябваше да мие своите гениталии — същински „греховното“ — особено интензивно и толкова често, че така „подмолно“ отново въвеждаше и задоволяваше забраненото чувство на удоволствие чак до оргазъм, но сега „без да иска“ и затова без чувство за вина, тъй като съзнателно тя само искаше да бъде чиста.

Християнската църква, с нейното заклеймяване на сексуалността и с чувството за вина, което будила по този начин, и за съжаление днес понякога все още буди, е виновник за не малко еклезиогенни неврози. Нейната враждебност към тялото е посяла в душите на много млади хора ненужни страхове и чувство за вина, особено по време на пубертета. Вместо младите да бъдат внимателно въвеждани в тази важна фаза на развитие — подобно на ритуалите на посвещаване на така наречените първобитни хора, — например с помощта на училищни занятия или групови вечери и разговори по темата, в които те да могат да изкажат своите въпроси, дълго време съществуваха само часовете по религия, които се състояха предимно в наизустяване на църковни песнопения и на катехизиса, а „неудобните“ въпроси се заобикаляха по най-подходящ начин. За щастие някои неща в тази насока се промениха и младежта сама си взе много от това, от което бе лишена. Занимаващите се последните няколко десетилетия с психотерапия са наясно с опустошителните последствия от религиозно фундираната враждебност към тялото: тя обикновено започваше с борбата срещу онанирането, което „водело“ до ужасяващи телесни и духовни увреждания, всяваше тежки страхове и чувство за вина и нерядко тласкаше младите към самоубийство, ако те не бяха в състояние да продължат напразната битка срещу „греха“.

Любовта, това ирационално, преодоляващо граници, трансцендиращо чувствено изживяване, което може да се превърне в опасна страст, само по себе си вече е дълбоко обезпокоително за тези хора. В любовта очевидно има нещо, което не може да се „направи“, което сякаш се подчинява на свои собствени закони, изплъзва се на волята, може да връхлети някого подобно на болест и да го доведе дотам, да действа в разрез с разума. Всичко това трудно се съчетава с тенденцията за сигурност и с волята за власт на натрапливите.

Затова хората с натраплива структура на личността се опитват да „вземат в ръце“ поводите чувства, да ги държат под контрол на чувствата не можеш да се осланяш, те са твърде субективни, люшкащи се и преходни. Страстта изглежда на натрапливите още по-подозрителна; тя е изцяло непредвидима, неразумна и като че ли знак на слабост. По тази причина те са по-скоро икономично-дозиращи в чувствените си прояви, трудно се оставят на своите чувства и проявяват към тези на партньора малко разбиране. Деловитостта им в неподходящи моменти може да повлияе невероятно отрезвяващо на интимната връзка.

Затова пък те носят чувство за отговорност във всякакъв род партньорски отношения и стоят зад своите решения, след като веднъж са ги взели. Трудно им се отдава да признаят партньора за равноправен; те клонят повече към един вертикален порядък: да бъдеш горе или долу, чук или наковалня — това им се струва едно неизбежно „или — или“, а кой би искал да бъде наковалня? Така за тях връзката лесно се превръща в битка за превъзходство. Ако депресивният искаше да направи партньора зависим от себе си заради страх_от_загуба, то натрапчивият го прави от желанието_за власт: той иска да го оформи според своята воля. Затова той трудно допуска биването друг на партньора; лесно го възприема като свое притежание, своя собственост, която се подчинява на волята му. Така че нерядко в партньорските отношения натрапливият живее за сметка на другия, от който изисква твърде много приспособяване и съобразяване. От друга страна връзката за него означава нещо съдбовно. Той може да издържа и понася големи натоварвания; остава верен дори по икономически причини. Нерядко се сключват бракове по сметка, в които материалната страна и друг род осигуреност играят съществена роля. Преди да се обвърже, натрапливият може да преживее период на дълги съмнения; това често води до „безкрайни“ годежи и многократни отлагания на сватбата. Но веднъж решил се, той вече гледа на връзката като на неразтрогваема — било по религиозни или морални съображения, било само защото човек не иска да се откаже, дори ако самият той или партньорът страдат от това, или последният иска да прекрати връзката.