Фриц Риман - Основни форми на страх (Една дълбинно-психологическа студия)

Не е трудно да си представим, колко мъчителни могат да бъдат такива колебания, както и невъзможността да се решиш, особено когато става дума за вземане на по-важни решения от тук споменатите. Тези хора правят своите решения зависими от някакви външни обстоятелства — някои от тях хвърлят зарове или броят „за“ и „против“ по копчетата на сакото си и т.н.; по-късно ще видим как се стига до този страх от собствена отговорност.

Един следващ пример за начина, по който натрапливите хора си затварят пътя към непосредствените преживявания; един пациент разказва по време на анализата свой сън и след това продължава:

Има ли изобщо смисъл да придаваме някакво значение на сънищата? Та нали всичко винаги е относително, човек може да вложи и да извлече какво ли не — кой ще ми каже, че съм открил правилното хрумване? Вероятно съм променил съня още с разказването или пък не съм го запомнил съвсем точно? Това не прави ли всичко съмнително? Та нали сънищата са само пяна, заниманието с тях е ненаучно. Фройд и Юнг имат съвсем различни схващания относно съня и тълкуват сънищата различно. Очевидно тук няма нищо сигурно и достоверно. И тези хрумвания! Какво би трябвало да ми хрумне… така човек попада в неконтролируемото… изгубва се целият в несигурното… освен това изобщо нищо не ми хрумва…

Тук добре се вижда както себезастраховането, в случая чрез умело рационализиране, което човек избутва пред преживяването, от което се предпазва, така и страха от „неконтролируемото“ — изобщо не ставаше дума за научни дискусии върху сънищата, той трябваше само да се остави на своите хрумвания. Някои може би ще си помислят, че съмненията на пациента относно сънищата са съвсем оправдани — но по този начин пропускат обстоятелството, че той ги използваше само като средство за отклоняване; освен това неговите съмнения в никакъв случай не се ограничаваха само до сънищата — той се страхуваше от всичко, което смяташе за „несигурно“ и се опитваше да го избегне.

Много натрапливи хора, водени от подобни мотиви за подсигуряване, остават заклещени в подготовката на нещо, както следният виц много сполучливо илюстрира: един мъж отива на небето и вижда там две врати с надписи „Врата за небесното царство“ и „Врата за доклади върху небесното царство“ — и той избира да мине през втората врата.

Психическа закономерност е, че всичко, което изтласкваме, се натрупва; по този начин вътрешният натиск се засилва и затова натрапливият се нуждае от още повече време и сили, за да държи в шах изтласканото; така възниква натрапливият дяволски кръг, от който може да се излезе, само ако човек приеме „другата страна“, изтласканото, и влезе във взаимодействие с нея. Само тогава той ще може да интегрира отбягваното и плашещото и вероятно с учудване ще установи, че потисканото съдържа в себе си дори позитивни сили и че „лишените от смисъл сънища“ имат да му кажат нещо много съществено.

Можем да си представим колко тесногръд и закостенял, колко принципен и нетолерантен, колко „желязно последователен“ е един човек с такава нагласа, колко нежив става животът му, когато той поиска да му натрапи тази абсолютност и своите условия. При това единственото, което натрапливият съзнава, е, че застъпва „правилното“ (като онзи пациент, който си мислеше, че трябва да намери „правилното“ хрумване и тъкмо по този начин правеше невъзможни свободните хрумвания), а не стоящия зад това страх от риска.

Ако човек приема всичко толкова принципно, живият порядък се превръща в педантична подреденост, необходимата последователност в непоправима закостенялост, разумната икономичност в скъперничество, здравословното своеволие в твърдоглаво своенравие, чак до деспотичност. И ако всичко това все още не е достатъчно, за да надвие страха, тъй като пълнотата на живота не позволява да бъде обхваната в твърди правила, се стига до появата на натрапливи симптоми и действия. Първоначално те имат функцията да вържат ръцете на страха, но постепенно придобиват самостоятелност и се превръщат в едно вътрешно Трябва. „То“ ги натрапва на човека, и дори да му изглеждат безсмислени, той вече не може да не ги извършва. Натрапливото миене, размишляване, броене и спомняне са такива натрапливи действия. Всеки път, когато човек се опитва да ги „пропусне“, страховете, свързани с тях, изскачат на воля.

Колкото и различни да са натрапливостите, накрая винаги се сблъскваме със страха от риска, от безгрижната спонтанност. Тяхното възникване е продиктувано от желанието да се избегне нещо, било то нещо ново, неизвестно, несигурно, забранено, било то някакво изкушение, отклонение от обичайното. Ако всичко остане такова, каквото е: предметите върху бюрото в свещен ред; едно становище в необратима валидност; едно морално съждение в параграфна вкамененост; една теория в неатакуеми твърдения; една вяра в непоклатима абсолютност — тогава сякаш времето спира. Тогава всичко е предвидимо, светът престава да се променя и животът е само повторение на същото и вече известното — живият пулсиращ ритъм се е превърнал в еднообразно стереотипен такт. В такова поведение понякога може да е заложено величие, но в крайна сметка това е едно трагично величие, защото упоритото желание за подчиняване и покоряване на стихиите на живота, липсата на еластичност и невъзможността на начинанието вече носят в себе си зародиша на неуспеха. Към тази трагика спада и провалът по отношение на един абсолют, който човек преживява като действително или сякаш неизбежно изискване, което трябва да изпълни или си мисли, че трябва.