Фриц Риман - Основни форми на страх (Една дълбинно-психологическа студия)

Един елементарен пример може да ни покаже по-ясно принципното в натрапливото поведение — при което, както често се случва в живота, трагичното и комичното се намират много близо едно до друго: ако някой се опита да поддържа една стая без абсолютно никакъв прах, преживява цялата трагикомичност на човек, който не иска да допусне неудържимо случващото се и иска да спре времето. Той налива вода в бездънната бъчва на данайците. Но тъй като прахът замества нещо друго, което човек всъщност иска да изчисти, триенето на прах ще бъде натрапливост дотогава, докато истинският проблем, прехвърлен върху праха, не бъде разрешен. Защото желанието му да няма никакъв прах се отнася към нещо по-съществено, което той иска да опази непокътнато, например моралната чистота, която преживява като застрашена от изкушения. Натрапливостта се поражда тъкмо с прехвърлянето на същинския проблем върху нещо банално; истинското стълкновяване с проблемите ни се превръща в натрапливост. Винаги, когато изпитваме ирационалното чувство, че трябва да извършим дейности, които в крайна сметка са без значение, бихме могли да се запитаме, от какви съществени стълкновения или решения искаме да се изплъзнем по този начин.

Романът на Ф. Т. Фишер „Още един такъв“ представя в хумористична форма натрапливата проблематика. Героят на романа е в постоянна битка с „коварствата на обекта“, както се казва там. Той непрекъснато допуска грешки — произтичащи от изтласкани афекти и импулси, преди всичко агресивни, — които обаче приписва на обектите като тяхно коварство. Ако „по недоглеждане“ изсипе соса върху роклята на своята несимпатична съседка по маса, то това е плод на коварството на обекта, в този случай на купичката със сос и на копчето на костюма му, за което тя се закачила, а не израз на неговата потисната неблагоразположеност и агресия спрямо дамата. Така наречените от Фройд грешки се срещат особено често тъкмо при натрапливите хора, защото те изтласкват твърде много жизнени импулси. В грешките — грешки на езика, забравяне, блъскане „по недоглеждане“ в някого и т.н. потисканото си прокарва път, и то „по недоглеждане“, следователно без собствена вина или съзнателно желание; те сякаш им „се случват“, изплъзват се от обичайния контрол и издават това, което натрапливите са искали да скрият.

У същински болния натрапливостите могат да придобият ужасяващо-зловещ характер, като все повече изпълват живота му и с почти демонична мощ водят свое собствено съществуване. Не е трудно да разберем защо по-ранните епохи, непознаващи психологическите закономерности, са си представяли тези страховити натрапливости, които човек извършва, даже когато съзнава тяхното безсмислие, като обсебеност от дявола или зли духове. Самият натрапливо болен също преживява Трябването да извършва своите натрапливи действия често като принуда на чужда сила, защото тя му се струва чужда на Аз-а.

Всяка натрапливост проявява склонността — нека си послужим с едно сравнение от соматичното развитие на болестта — да създава метастази, следователно сякаш да избуява и да се разпространява върху други, все още необхванати от нея области. По този начин животът на един такъв човек все повече отеснява, изпълва се от натрапливости, както ще видим по-късно от примерите.

Описаните процеси могат да се разиграват и само във вътрешно-душевен план, например при отбрана от обезпокояващи, „зли“ мисли, желания и импулси, които натрапливият смята, че трябва да потиска. Тогава една голяма част от времето и силите му отиват в това, да се бори с тях. Човек се опитва да ги прогони, като използва нещо като противомагия. Ако той иска да се предпази от греховни и нечисти помисли или желания, трябва натрапливо да предприеме незабавни противомерки всеки път, когато те заплашват да се появят. Може би е достатъчна само една магическа формула („Иисус — Мария — Йосиф“) или пък той трябва да направи и нещо друго, за да изтласка от съзнанието си това, което иска да избегне. В една по-тежка форма понякога се стига до самонаказване, нещо, което свързваме преди всичко с религиозния фанатизъм — нека си спомним например за флагелантите. „Метастазите“, т.е. избуяването на натрапливости, могат да се разпрострат върху все повече неща, които трябва да се избягват: дори безобидни думи и понятия, които чисто звуково или по какъвто и да е било начин се асоциират с отбягваното, също се възприемат като съмнителни и трябва да се избягват. Карикатурността на това положение е сполучливо представена във вица за „християнското броене“, в който се брои така „едно — две — три — четири — пет — пфу — седем“, защото шест (sechs) напомня за забраненото сексуално и трябва да бъде прескочено. Тук също изпадаме в ситуацията на човека, който искал да поддръжа стаята си абсолютно чиста от прах. Нека си припомним латинската поговорка: „naturam expellas furca, tamen usque recurret“ — природата, животът не позволяват да бъдат насилствено прокуждани или подчиня-вани, те винаги намират някакъв начин да се завърнат. Това завръщане понякога може да приеме една много рафинирана форма, както в следващия пример, където зад съзнателния аспект на отбраната сякаш подмолно отново се въвежда отблъскваното: