Анатолий Рибаков - Децата на Арбат

Софя Александровна вече се бе прибрала от работа. Варя почука, влезе при нея и плътно затвори вратата зад гърба си.

— Софя Александровна, изчезнала е лисичата ми наметка.

— Как така е изчезнала? — смая се Софя Александровна.

— Тази сутрин висеше в гардероба, а сега я няма.

— Ти добре ли потърси?

— Прерових целия гардероб. Откраднали са я!

— Откраднали? Кой?

— Не знам кой. Може би Галя или синчето й Петка.

— Но нали те нямат ключ от твоята стая… Толкова години живея с тях. Такова нещо не се е случвало.

— По-рано Петка е бил малък, а сега порасна и е започнал да краде, няма нищо чудно.

— Трябва да се обадим в милицията — каза Софя Александровна.

Но на Варя не й се искаше да се обажда в милицията, без да пита Костя. Защо? И тя не знаеше защо. Но чувствуваше: първо трябва да каже на Костя, после да се разправя с милицията.

— Трябва да почакаме Костя.

— Какво говориш, Варенка?! Константин Фьодорович ще си дойде късно. Трябва незабавно да се обадим в милицията. Инак после те ще кажат: защо не съобщихте веднага?

— Откъде ще знаят кога съм отворила гардероба. Ще отида утре и ще кажа: току-що отворих гардероба и открих липсата.

— Утре ще им е по-трудно да търсят — настояваше Софя Александровна, — трябва да се търси по горещите следи, без отлагане. Разбирам, всичко това е много неприятно, но няма друг изход. Тази наметка струва цяло състояние. Ако ли я е откраднал Петка, не бива да му се прощава — инак той ще продължава да ни краде. Това вече няма да е живот!

— Сега ще намеря Костя и ще се посъветвам с него — каза Варя.

Тя се облече, наметна шлифера и излезе.

Какво я възпря да телефонира в милицията, от какво се опасяваше, защо хукна при Костя? Може би заради финансовия инспектор? Нали той беше описал имуществото на Костя. В милицията можеше да попитат откъде има толкова скъпа наметка, тогава ще трябва да каже, че я й е подарил Костя, значи… Какво значи? Тя самата не знаеше какво. Само ясно съзнаваше, че не бива да съобщава в милицията без знанието на Костя. Нали дори не знае откъде е тази наметка. Костя я донесе, разгъна я.

— Премери я! Наметката й стоеше чудесно.

— Подарявам ти я.

— Благодаря. Колко струва?

— Има ли значение? Струва. Скъпо струва.

Наметката беше нова, очевидно беше купена от ръка или ушита от някой нелегален кожухар, а може да беше и от торгсина. Във всеки случай не беше крадена, ако беше крадена, Костя нямаше да й позволи да я облече в актьорския клуб. И все пак не й каза откъде я е купил. Всичко, което се отнасяше до Костя, винаги бе свързано с опасението да не го подложи на удар с нещо.

Намери Костя в билярдната на „Метропол“. Варя на можеше да понася билярдните — не са място за жени. Само мъже: трезви, пияни, полупияни, гледат я — кой с любопитство, кой насмешливо, като някоя досадница, дошла да прибира мъжа си. Задимено, задушно, бледи лица, изпити мутри.

Костя не забеляза Варя, не виждаше нищо освен топките, дупките и своята щека, следеше удара на противника, нещо си записваше на плочата, веднага се обръщаше пак към масата — напрегнат, съсредоточено разпален.

Варя не разбра кой победи в завършилата партия. Костя каза нещо на маркьора, той започна да подрежда нова пирамида, Костя отново взе да натрива щеката с тебешир и едва в тази минута хвърли остър напрегнат поглед наоколо и видя застаналата до вратата Варя. Но не се изненада, сякаш я бе очаквал, само още повече се навъси и се приближи до нея с щеката в ръка.

— Ела да излезем!

Излязоха в коридорчето пред билярдната, там имаше два малки дивана, фотьойл и както си помисли Варя, сигурно беше мястото за пушене. Отведнъж се успокои: от израза на Костя разбра, че няма нужда да се обажда в милицията…

— Какво има? — попита Костя, без да поглежда Варя.

— Изчезна наметката.

— Каква наметка?

— Лисичата, дето ти ми я подари.

Няколко секунди той мълча, загледан настрана, сякаш не разбираше за какво му говори. И Варя си помисли, че пред нея стои човек, когото изобщо не познава.

Най-сетне той каза:

— Ще ти купя друга, по-хубава. Случи се така, че загубих, не можах да намеря пари и се разплатих с твоята наметка, инак щяха да ме убият. Иди си вкъщи, и аз ще се прибера скоро.

Варя се върна вкъщи.

— Е, какво? — попита Софя Александровна.

— Константин Фьодорович е занесъл наметката при кожухаря, трябвало нещо да се поправи. Добре че не се обадихме в милицията.

Варя отиде в стаята си, свали шлифера, събу обувките, седна на дивана и се замисли.