Майн Рид - Ямайски марони

Въпреки раната дивата свиня продължаваше да бъде опасен противник и се изискваше цялата сръчност на ловеца — а той изглеждаше опитен, — за да не бъде засегнат от страшните глигански бивни. Двамата противника се нападаха последователно: ловецът се мъчеше да прободе четириногото с дългия си нож, звярът, на свой ред, се хвърляше към врага, като се изправяше внезапно на задните си крака с вдигната нагоре въоръжена и квичаща зурла. Изстрелът беше засегнал единия от предните крака на животното, но раната, макар и да го омаломощаваше значително, не му пречеше да се брани продължително и отчаяно. Високите надземни корени на памуковото дърво, които се издигаха като контрафорси от двете му страни, се оказаха най-добрите му защитници, защото не позволяваха на нападателя да го нападне във фланг и да го прониже. Двубоят следователно се водеше лице в лице и сабята на ловеца неколкократно отскачаше от твърдия череп, без да нанесе поражение, или издрънчаваше с металически звън в глиганските бивни. Това необикновено сражение трая няколко минути. Младият англичанин продължаваше да наблюдава е жив интерес, без да покаже с най-лек знак, че е зрител. Сцената беше толкова възбуждаща и се бе разиграла така внезапно, че той занемя от изненада. Когато се съвзе, искаше му се да издаде присъствието си и да избърза да слезе, за да се притече на помощ на ловеца. Но Хърбърт съобрази бързо, че всяко движение от негова страна може да отвлече вниманието на стрелеца и да го постави в неизгодно положение спрямо свирепия звяр. Едно внезапно слизане от дървото щеше да отведе англичанина почти върху раменете на ловеца, който вероятно щеше да се смути, а това може би щеше да изложи живота му на опасност, защото, ако човекът се поколебаеше за миг или изоставеше нападението, глиганът беше готов да премине в контранастъпление.

Хърбърт сам бе ловец, той прецени бързо всички възможности и разумно реши да не мърда, оставайки на мястото, дето бе. В този момент двубоят между човека и звяра завърши. Ловецът, който изглежда владееше майсторски своето изкуство, прибягна до хитрост, която му позволи да нанесе на своя противник смъртоносен удар.

Ловецът извърши подвиг; той така сръчно се справи с голямата опасност, че англичанинът се смая и възхити. С хитрост стрелецът предизвика глигана да излезе непредпазливо извън закрилящите страните му контрафорси. Той подмами дивата свиня, като се престори, че се оттегля от сражението. Точно тогава, преди животното да отгатне намерението му, човекът се спусна напред и с все сила рипна във въздуха. Прескочи звяра и се озова в ъгъла, образуван от съединяващите се корени на памуковото дърво. Глиганът загуби защитната си позиция, при все че човекът изпадна сега в отчаяно положение. Ала той бе пресметнал добре шансовете си и преди побеснелият звяр, затруднен от куцащия крайник, да смогне да се обърне и да го нападне, ловецът насочи острието на сабята и я заби до дръжката между ребрата на животното. С остро квичене глиганът се просна на земята; рукна червена струя и окървави импровизирано то легло от памучен мъх, върху което Хърбърт бе прекарал нощта.

Докато траеше двубоят, младият англичанин не издаде присъствието си ни с движения, ни с говор. Сега обаче той се накани да слезе и да поздрави ловеца за неговия възхитителен подвиг. Но Хърбърт реши да се позабави, за да разгледа щастливеца долу при корените на дървото.

Без да се впускаме в дълги описания, трябва да отбележим, че ловецът имаше живописен вид, поне в очите на един чужденец, незапознат със западноиндийските носии. Не само дрехите, а и чертите на островитянина не можеха да не вдъхнат симпатия, макар че той не беше бял човек. Той нямаше лице на негър, нито жълтия цвят на мулат. Малко по-тъмен от мулат и все пак не толкова светъл като квартерон, той имаше румени бузи като квартероните. Тази червенина на бузите заедно с кръглия лъскав гледец придаваха на образа приятен вид.

Ловецът беше млад мъж. Хърбърт Воуан допусна, че той ще е горе-долу на неговата възраст. По ръст и телосложение не се чувствуваше разлика между двамата. Но друга прилика между тях не съществуваше. Англичанинът имаше овално, а западноиндийският момък — кръгло лице. Издадена, добре очертана брадичка не позволяваше все пак да се долови слабохарактерност в образа на тъмния младеж: напротив, от чертите му лъхаше решителност и твърда воля, а мъжествените, изпъчени гърди служеха като външен белег за храброст. Цветът на кожата му бе описан вече може само да се добави, че той издаваше смесена кръв между африканска и кавказка раса, което се потвърждаваше и от къдравите, черни като смола гъсти коси. Буйният перчем бе привързан с една кърпа, която Хърбърт Воуан би се изненадал по-малко да срещне в някоя източна страна, защото тя можеше да се вземе на пръв поглед за тюрбан. При по-внимателно вглеждане се оказваше, че това е лъскава забрадка, копринена кърпа на квадрати, увита майсторски около челото, изправена кокетно над лоба с възел, леко наклонен на една страна.