Майн Рид - Ямайски марони

Причина за неспокойния сън на Хърбърт беше само неизвестността пред утрешния ден, защото нощта беше мека и случайната горска постеля — достатъчно топла. Грижите все пак смущаваха духа му. Те се бяха отразили и на сънищата му, които на няколко пъти през нощта го събуждаха. Кошмарен сън го стресна накрая, точно когато се сипна зората.

Този път, отваряйки очи, момъкът забеляза, че горската полянка е изпълнена с нежна синя светлина и трептящите листа на зелевата палма, които се виждаха точно от мястото, където той лежеше, се бяха обагрили от първите игриви лъчи на слънцето. Само там и между вършините на памуковото дърво се съзираше слънцето. Всичко останало бе оцветено със синьо-сивите бои на утринния здрач.

Хърбърт не можеше да спи повече, той стана от гостоприемното легло, като смяташе веднага да тръгне. Нямаше какво да оправя тоалета си, трябваше само да изтърси влакната от дървесния памук, които бяха полепнали по дрехите му, да преметне пушка на рамо и да потегли. Изпитваше глад, дори по-силен, отколкото предишната вечер. Суровото планинско зеле не представляваше съблазнителна закуска, но той реши, преди да тръгне, да се нахрани още веднъж с него, защото си спомни и разумно последва народната мъдрост: по-добре сврака в ръка, отколкото сокола в гора. От вечерята бе останало достатъчно палмово зеле за закуска, и с него младият скитник залъга още веднъж глада си. Ала сега се обади друг, далече по-неприятен глас. Той всъщност се бе обадил много по-рано и постепенно се бе засилвал, докато стана непоносим. Надигна се гласът на жаждата, която палмовото зеле, вместо да уталожи, засили поради своята тръпчивост. Жаждата се превърна в мъчение. Младежът беше готов да тръгне из леса, за да дири вода. Докато се бе лутал из гората, той никъде не бе намерил вода, но все пак хранеше надежда, че ще излезе на реката. Той би потеглил, без да отлага, ала сякаш си спомни, че има вода около мястото, където нощува. Къде? Той не бе срещал ни кладенче, ни извор, ни блато, ни река, а все пак се сети, че бе видял някъде вода. Той беше напълно уверен в това, защото водата се намираше над главата му в памуковото дърво. Предишната вечер, когато се намираше на короната на зелевата палма, косо наведен надолу, той зърна вода между клоните на памуковото дърво. Те, като повечето от дърветата в тропическия лес, бяха отрупани с паразитни растения: вризии, дълги парцаловидни кактуси, бромелпи, епифитни орхидеи и други подобни. Тиландсиите от рода, известен като „див ананас“, също се бяха разположили удобно в основата на клоните или по краищата им и се развиваха също така буйно, като че корените им смучеха сок от най-плодородната почва. Между тези въздушни растения се забелязваше и най-личният представител на рода, благородната Tillandsia lingulata със своите снопове прекрасни червени цветове, които се подаваха от сърцето на широките влагалищни листа. В дълбочината на тези листа Хърбърт беше видял нещо, което не влизаше в състава на растението, нещо, което той смяташе, че е вода.

Необходими бяха само няколко минути, за да се потвърди или опровергае това впечатление: едно покатерване по клоните на памуковото дърво. Друга исполинска лиана, която имаше общ корен с паразита, изкачил се до върха на палмата, се извисяваше към клоните на памуковото дърво и на места се допираше до тях или се обвиваше около тях. Наклоненото стебло на лианата улесняваше изкачването и младежът, подтикван от жаждата, се закатери. Не след дълго той се добра до главното разклонение на памуковото дърво, където се бе настанил един величествен див ананас. Хърбърт не беше се излъгал. Във влагалището, образувано от огромните издути листа, се намираше истинска иворка, където се събираше вода от росата, и дъжда, недокосвана никога от слънчевите лъчи. Нея бе видял той.

Когато момъкът се приближи, една зелена hyla — дървесна жаба — изскочи от локвичката и подскачайки от лист на лист като земните жаби, но защитена от падане чрез лепкавите си ходилца, се изгуби в листака. През цялата нощ Хърбърт бе слушал тайнствения глас на това животинче, който, съчетан с квакането на други жаби, бе събудил в паметта му спомена за воплите и скърцането на „Морска нимфа“ по време на буря.

Бягството на дървесната жаба от нейното естествено леговище не накара младежа да се откаже от решението да пие вода. Който страда от мъчителна жажда, не придиря много. Хърбърт се наведе над едно от листата на тиландсията, допря устни до хладната вода и пи до насита. От усилията при изкачването той се беше задъхал, даже поуморил. А подобна мъка го чакаше и на връщане, затова, вместо да слезе веднага, той реши да си почине, малко на големия клон на памуковото дърво, на който бе седнал.