Майн Рид - Ямайски марони

— Хубаво — прошепна си той доволен, — ако хората на този остров се показаха негостоприемни, не може да се твърди същото и за дърветата. Тук две от тях, три дори, ако се прибави дивият ананас, първите, които срещнах, ми предложиха трите основни неща на живота: храна, питие и подслон, с превъзходно легло, каквото не винаги се среща в много от човешките страноприемници. Мигар мога да желая нещо повече? Под едно небе като островното човек, не се нуждае от стени около себе си и покрив над главата си. Та да се спи тук sub Jove — на открито — е по-скоро лукс, отколкото несгода. Ако не ми тегнеше самотата, защото човек е създаден да живее сред хората, бих могъл да прекарам целия си живот тука, из тези просторни гори, без да работя и без да ме измъчват грижи. Положително по тия места има дивеч и както ми казаха в Англия, няма ограничения за лова, тъй че ще мога да ловувам на воля. Ах, звяр! Какво виждам? Сърна! Не, свиня! Да, свиня, но що за необикновен екземпляр: щръкнали уши, червеникава козина, дълги крака и издадени зъби. Нерез! Дали не е глиган?

Животното действително беше дива свиня от ямайските гори, истински потомък на канарската свиня, пренесена тук от испанците.

Младият англичанин, не виждал никога глиган в своята родина, си постави въпроса колебливо, но след кратко наблюдение се убеди, че предположенията му са правилни. Късите прави уши, дългата глава, бутове и крака, четинестият врат и чело, лисичочервеникавият цвят на козината, бързата къса стъпка при движение напред — всичко съчетано с дивия вид, който Хърбърт забеляза веднага, го увериха, че звярът пред очите му не е домашен разплод, а истинска горска дива свиня. И грухтенето, което животното издаваше, като се движеше по полянката — кратко, остро и свирепо, — имаше съвсем слаба прилика с острото квичене на домашната свиня. Глиган без съмнение!

Когато видя този едър дивеч толкова близо до себе си, първата мисъл на момъка беше мисъл на безкрайно огорчение. Колко жалко, че е на дървото и че пушката му е долу на земята! Ако пушката му беше в ръце, той можеше да се прицели в глигана от мястото, където седеше, и при това твърде лесно, защото сега дивата свиня бе дошла под памуковото дърво на такова разстояние, че ако Хърбърт имаше камък, можеше да го пусне върху гърба й. Изкушението беше много силно, но той съзнаваше, че е невъзможно да се докопа до пушката си, без да изплаши животното. Само да се опиташе да слезе или да мръдне по клона, щеше да бъде достатъчно, за да прогони глигана и, естествено, да не го види никога вече. Давайки си сметка за това, младият англичанин предпочете да остане на клона, ням свидетел на една картина на дивата природа, която случаят му поднасяше така ненадейно.

Глиганът се спря пред останките от Хърбъртовата закуска: няколко листа планинско зеле, които момъкът бе изпуснал на земята. Животното въртеше космата опашка, издаваше къси грухтения, израз на задоволство, и лапаше пръснатите листа, хрускайки ги с огромните си зъби. Внезапно идиличната сцена взе драматичен обрат. Хърбърт забеляза как глиганът рязко трепна, вдигна високо зурла и издаде един особен звук — звук на тревога, примесен с гневна закана, ако се съди по настръхналата четина на гърба, превърнала се мигновено в бодлива грива.

Хърбърт се огледа да види неприятелят. Нямаше нищо — поне той не съзря нищо, ала глиганът беше видял или дочул нещо, защото явно се канеше да подскочи. Точно в този миг откъм полянката се чу гръм, във въздуха свирна куршумът и звярът с остро квичене се преметна. Кръв шурна от едното му бедро. Хърбърт видя, че животното не е убито, а само ранено в крака. За миг то беше отново на нозе и можеше лесно да избяга на здравите си три крака, но яростта изглежда го караше да остане на място. То само се оттегли няколко крачки назад и зае позиция между контрафорсите на памуковото дърво, на същото място, където момъкът бе пренощувал. Там, защитена от двете страни и отзад, дивата свиня, грухтейки свирепо и предизвикателно, остана да дочака врага.

Англичанинът насочи взор към посоката, откъдето дойде изстрелът, с надежда да види ловеца. Момъкът не чака дълго. След минутка се появи стрелецът и се спусна през полянката към ранения дивеч. Той тичаше със сабя в ръка, без пушка. Хърбърт допусна, че той е оставил празното оръжие на мястото, отдето беше стрелял. Чудноватият изглед на ямайския ловец порази младия англичанин, но той нямаше много време да го разглежда. С десетина бързи крачки стрелецът прекоси полянката, достигна до корените на памуковото дърво и почна смъртен двубой с ранения звяр.