Майн Рид - Ямайски марони

Така той си обясни променения вид на Кейт Воуан и така неговата суета разтълкува причината. Нищо чудно следователно, че той реши най-после да направи предложение за брак с надежда, че то ще бъде прието.

Младата креолка наистина имаше измъчен вид. Веселостта й почти се загуби, понякога тя беше разсеяна и често въздишаше.

Чувствителното сърце на Смиджи не можеше да позволи подобно състояние на нещата да продължава. Налагаше се да се сложи край. Въздишките на Кейт Воуан трябваше да престанат — необходимо бе да се възстанови душевното й равновесие!

Една-единствена думичка щеше да извърши чудото. Тази думичка предстоеше да бъде казана, и то в същия този ден. Такова беше решението на Смиджи.

Окрилян от розовите си мисли, той изкачваше стръмнината и бърбореше безгрижно. До него вървеше спътницата му, унесена в мълчание.

Когато достигнаха до основата на урвата, през която пътеката се виеше за върха, франтът прояви храбростта си. Той пристъпи безстрашно и заизкачва чукара. Лондончанинът би подал ръка на прекрасната си дама, но при изкачването бяха заети и двете му ръце и той бе принуден да продължи да се катери по този негалантен начин.

Кейт, от своя страна, бе свикнала с пътеката и при нужда можеше да помогне на кавалера си, та не изпита затруднение да го следва. За късо време те се добраха до върха на скалата и застанаха под палмовата сянка.

Скелетът, нявга прикован с вериги към дървото, отдавна не беше там, за да ги изплаши. Той бе тайнствено изчезнал заедно с няколко черепа, които неизвестен и дързък предизвикател от околността бе занесъл горе, за да си устрои зловеща шега. Освен самотната палма на канарата не се виждаше никакво живо същество. Нямаше ничии очи, за да гледат, ничии уши, за да подслушват „предложението за брак“ с изключение на ушите, за които то бе предназначено.

Господин Смиджи погледна часовника си. Бяха пристигнали точно навреме. След пет минути затъмнението започваше и кръговете на двете велики небесни тела щяха да се допрат.

Но не този миг франтът бе избрал за своето важно слово, нито момента на най-дълбокия мрак, а точно часа, когато слънцето щеше да изплува отново и със своя възроден блясък да символизира чувствата на влюбения.

Смиджи бе подготвил някои красиви изрази, които се гласеше да каже като въведение към предложението: как собственото му сърце може да се сравнява със слънцето, в началото пламнало от страстта, сетне затъмнено от дълбоко отчаяние и грейнало още по-ярко при надеждата, че му предстои Кейт да го направи най-щастливия измежду „смъъртните“.

Тези и много други красиви речи контето възнамеряваше да издекламира по повод на затъмнението.

Той ги бе приготвил набързо предишната вечер и ги бе репетирал на утрото с Томс. Бе ги преповторил повече от десетина пъти и накрая бе завършил с генерална репетиция, преди да тръгне.

Не съществуваше опасност, че ще се смути и заплете, освен ако затъмнението някак си го лиши от способността да си служи с езика.

С пълна увереност в себе си и в своя успех романтично настроеният Смиджи прибра часовника си и с далекоглед в ръка зачака затъмнението.

Бавно, мълчаливо и невидимо нощното светило се плъзгаше към горящото божество, докато една лека сянка в долния му край показа, че се е докоснало до него.

— Еето го — провикна се Смиджи и сложи далекогледа на окото си. — Те току-що се целууват като двама влююбени. Колко красииво! Не намиирате ли, преелестна Кейт?

— Малко далечна целувка за влюбени, бих казала… някакви си деветдесет милиона мили помежду им…

— Ха-ха, много дообре, много дообре, наистина! В подообни слуучаи разстояянието отнема чаара на среещата. Много по-хуубаво е да бъде чоовек наблиизо, тоочно, както сме виие и ааз. Не намиирате ли, преелестна Кейт?

— Зависи от обстоятелствата…, дали любовта е споделена.

— Споделеена! Да. Щом са зааедно дваамата, какво значеение има.

— Голямо, струва ми се, г. Смиджи. Например, ако аз съм мъж и моята любима ми се муси, както изглежда, че горе луната постъпва с негово величество слънцето, аз ще се държа на разстояние, като че се намирам на деветдесет милиона мили.

Ако в този миг франтът бе махнал далекогледа от окото си, за да се обърне към възлюбената си, би могъл да прочете в погледа й, че нейните думи имат малко по-друго значение от онова, което той им приписа.

— Ха-ха! Много сполучлииво, каазано. Честна дуума. Но трябва да си споомните, че лууната горе има две лиица. В това отношеение тя прилиича на съществаата, нариичани жении. Нейното свеетло лиице е обърнаато към слъънцето и няма съмнеение, че сеега тя се усмиихва на слъънцето, а се мръъщи, вииждате ли, на нас, всиички остаанали хоора, затова прилиича на предаано създаание. Не намиирате ли, преелестна Кейт?