Но имало хора, които са видели тези погледи, които са разбрали тяхното значение. Загрижени очи са били отправени към четирима ни. Нашите думи, погледи, и движения са били забелязани.
Изведнъж кучетата се надигнаха с ръмжене и се втурнаха към храстите. Чухме шумолене на клони, сред листата се мярна някой — приближаваха хора. Кучетата, изведнъж престанаха да лаят и замахаха дружелюбно опашки. Значи идваха приятели. Но кои?
Измежду дърветата се показаха баща ми и майка ми.
Вирджиния и аз се стреснахме при тяхното появяване. Обзе ни неясно чувство на страх, подобно на предчувствие за приближаващо нещастие. Без съмнение това чувство се дължеше на съзнанието, че вършим нещо нередно. Забелязахме, че и баща ми, и майка ми бяха с помрачени чела. Изглеждаха раздразнени и сърдити.
Първо се приближи майка ми. Устните й бяха свити презрително. Тя се гордееше с произхода си дори повече от потомъка на Рандолфовци.
— Как! — възкликна тя. — Това ли са вашите другари? Как е възможно, децата ми да дружат с индианци!
Младият Пауел се изправи, но нищо не каза. Погледът му издаваше неговите чувства. Той добре бе разбрал обидата.
Изгледа гордо баща ми и майка ми, направи знак на сестра си да го последва и те достойно се отдалечиха.
Вирджиния и аз бяхме така смутени, че не промълвихме ни дума. Дори не посмяхме да се сбогуваме.
Бързо ни отведоха към брега на реката. Вирджиния се качи в лодката с родителите ми. В лодката, с която те бяха дошли на острова, освен чернокожите гребци имаше и други хора. Там бяха Рингоулдовци — бащата и синът.
Върнах се сам с моята лодка. Когато прекосявах езерото, погледнах нагоре по течението на реката. Кануто на моите приятели навлизаше в потока. Видях, че метисът и сестра му бяха извърнали лица към нас. Бях наблюдаван и не се осмелих да махна с ръка за сбогом, макар и сърцето ми да се свиваше от мъка. Предчувствувах, че се разделям за дълго, може би завинаги.
Уви, предчувствията ми се сбъднаха. Три дни по-късно бях на път за Далечния север, където щях да постъпя кадет във военната академия Уест Пойнт. Сестра ми изпратиха в един от пансионите, които изобилстват в градовете на пуританите. Мина много време, преди отново да видим нашата Страна на цветята.
Военната академия Уест Пойнт е едно от най-добрите учебни заведения в света. Там принцовете и свещениците нямат никаква власт. Преподават се истински знания, които учениците или усвояват, или трябва да напуснат училището. Възпитаниците на академията стават наистина образовани хора и не приличат на студентите от Оксфорд и Кембридж — дръзки папагали, които говорят на мъртви езици, познават римите и ритмите и умело стихоплетстват идилични стихове. Завършилите академията Уест Пойнт говорят живи езици, те са изучавали положителни науки, без да пренебрегват изкуствата, и в същото време са добри ботаници, конструктори, геолози, астрономи, инженери, войници. Накратко — те са хора, подготвени да заемат ръководни длъжности, хора, способни да надзирават и да командват и в същото време да изпълняват това, което им е възложено.
Дори и да нямах особена склонност към работа над книгите, в това училище нямаше да мога да се отдам на лентяйство. В Уест Пойнт „лентяи“ няма. Богатството и знатният произход там не играят роля. Оттам биха изключили дори и сина на президента, ако не върви в крак с другите. Страхът да не се посрамя ме принуди да бъда прилежен и с време станах един от добрите студенти в академията.
Подробностите около кадетския живот не са много интересни. Кадетите трябва да изпълняват ежедневно редица еднообразни военни задължения, които в Уест Пойнт са по-тежки, отколкото на всяко друго място. Понякога животът в академията много малко се различава от робския живот на обикновения войник. Смело понасях трудностите не защото ме блазнеше военната кариера, а просто защото не исках да изоставам от моите другари. Не желаех да бъда на опашката в класа.
Но понякога всички тези ограничения ми тежаха. Животът ми в академията се различаваше твърде много от свободния живот, на който бях свикнал. Често копнеех за дома, за горите и саваната и най-много за приятелите, които бях оставил там. Моята любов към Маюми дълго горя в сърцето ми и разлъката не успя да я загаси. Струваше ми се, че нищо не можеше да запълни празнината, останала след тъжната раздяла. Нищо не можеше да замени в сърцето ми или да заличи от паметта ми сладките спомени за моята младежка любов. Ден и нощ прекрасният образ на девойката стоеше пред очите ми — денем в мислите ми, а нощем в моите сънища.
Читать дальше