Майн Рид - Оцеола

Така продължи дълго време. Струваше ми се дори, че така ще бъде винаги. Друго същество не можеше да събуди у мен същите чувства. Никаква нова радост не можеше да ме накара да се отклоня от мислите си, никаква Лета не можеше да ми донесе забрава. Дори ангел да слезеше от небето, за да ми каже, че това е възможно — аз не бих му повярвал.

Колко малко познавах човешката природа! И аз се заблуждавах като всички други. През своя живот повечето смъртни изживяват подобна самоизмама. Уви! Вярно е, че времето и раздялата често заличават любовта. Тя не може да се подхранва само от спомени. Колкото и да е голям стремежът ни към идеалното, капризната човешка душа предпочита реалното и положителното. Макар че на света хубавите жени са малко — няма жена, която да е по-хубава от останалите, както няма мъж по-красив от останалите мъже. От две еднакво хубави картини по-красива е онази, която гледаме в момента. Не случайно влюбените се страхуват от часа на раздялата.

Дали учебниците, пълни с геометрични фигури, ъгли, укрепления и бойници, дали непрекъснатото строево обучение, твърдото легло, тежките занимания през деня или още по-тежкият обход през нощта — дали всичко това започна да измества тази едничка мисъл и от време на време да я изгонва съвсем от съзнанието ми? Или пък причина бяха хубавичките лица на красавиците от Саратога и Болстън, които понякога се появяваха в академията на посещение; или може би русокосите дъщери на местните земевладелци, нашите най-близки съседи, които идваха по-често и които във всеки грубо облечен кадет виждаха бъдещ герой, бъдещ генерал? Коя от всички тези причини изместваше Маюми от съзнанието ми?

Но не е важна причината. Важна е последицата. Образът на моята младежка любов избледняваше в паметта ми. От ден на ден той ставаше все по-блед и по-блед, докато се превърна в далечен спомен.

Но, Маюми, вярвай ми — дълго време измина, преди да се случи това! Дълго гледах тези радостни усмихнати лица, преди те да затъмнят спомена за твоето лице. Дълго устоявах на любезностите на сладкодумните сирени. Но и аз съм човек и сърцето ми лесно се поддаде на изкушението на омайните им чарове.

Няма да е вярно, ако кажа, че моята първа любов съвсем угасна. Тя изстина, но не умря. Въпреки светските флиртове понякога аз си спомнях за нея и тогава тя отново пламваше. Често, когато седях на пост в тихите нощи, пред очите ми пробягваха сцени от родния край. И тогава най светлият образ, който виждах, бе образът на Маюми. Любовта ми към Маюми бе изстинала, но не бе умряла. Сигурен съм, че моята любов би се разпалила отново, ако през това време я бях видял или ако бях получил най-малката вест от нея. Дори да научех, че ме е забравила и е дарила другиму сърцето си, уверен съм, че младежката ми обич щеше да възкръсне с буйна сила. Това показва, че в дъното на сърцето си аз все още таях любов към Маюми.

Вярно е, че клин клин избива, но въпреки това красивите дъщери на Севера не можеха да изместят от сърцето ми тъмнокожата девойка от Юга.

Докато бях кадет, не я видях нито веднъж и нищо не чух за нея. Цели пет години сестра ми и аз бяхме прокудени от дома. Понякога ни посещаваха мама и татко, които всяка година отиваха в модните курорти на Севера — Саратога, Нюпорт и баните в Болстън. През ваканцията и ние се присъединявахме към тях. Въпреки че копнеех да прекарам едно лято у дома, а струва ми се, Вирджиния също, нашите родители не изпълниха желанията ни. Майка ми беше твърда като стомана, а баща ми — като камък!

Подозирах причината за техния строг отказ. Гордите ни родители се страхуваха от неравен брак. Те не бяха забравили сцената на острова.

С Рингоулдовци се срещахме по курортите. Аренс все още ухажваше упорито Вирджиния. Той бе станал модно конте и с широка ръка пилееше пари — не искаше да остане назад от бившите шивачи и дребни посредници, които образуваха „върхушката“ на Ню Йорк. Както и преди, аз не го обичах, макар майка ми все още да го подкрепяше.

Не мога да кажа как се отнасяше Вирджиния към него. Сестра ми бе пораснала, бе станала изтънчена светска красавица. Тя бе научила как да се държи и вече умееше да прикрива чувствата си — едно от необходимите качества в днешно време. Понякога тя беше много весела, но нейната радост ми изглеждаше малко изкуствена. Често нейното оживление прекъсваше внезапно. Понякога тя беше умислена, а често студена и надменна. Струваше ми се, че ставайки изящна дама, тя бе загубила нещо, което за мене бе много по-ценно — бе загубила благото си сърце. Но може би бях несправедлив към нея.