Майн Рид - Оцеола

Бедно мое сърце! Това бе тя — моята горска нимфа!

Исках да остана дълго под покрива на този гостоприемен дом, но сестра ми изглеждаше смутена, сякаш непрекъснато я преследваха спомените за онова злополучно приключение.

Стояхме само един час. За мене той мина съвсем бързо. Но колкото и кратък да бе нашият престой, докато гребях обратно към дома, почувствах, че съм се разделил с моето момчешко сърце и съм станал вече мъж.

Мечтаех да посетя отново индианския дом и не се забавих да удовлетвори желанието си, Нищо не ме спираше. Нито баща ми, нито майка ми се интересуваха от моите ежедневни разходки. Излизах и се прибирах, когато исках. Рядко ме питаха къде отивам. Те смятаха, че когато излизам, отивам на лов, тъй като винаги вземах със себе си кучетата и пушката и обикновено донасях дивеч на връщане.

На лов отивах, винаги в една и съща посока. Необходимо ли е да казвам в коя? — винаги оттатък реката. Много пъти лодката ми плаваше из водите на потока. Скоро опознах всяко дърво по бреговете му.

Познанството ми с младия Пауел постепенно се превърна в крепка дружба. Бяхме заедно почти всеки ден — по езерото, в гората иди пък на лов. Заедно ударихме много елени и диви пуйки. Младият индианец бе изкусен ловец, а аз научих от него много тайни на гората.

Спомням си, че тогава ловът вече не ми правеше такова удоволствие както преди. Предпочитах часа, когато преследването свършваше и на път за дома се спирахме а индианската къща и пиехме от издълбани кратуни „конте“, подсладено е мед. За мене то беше още по-сладко, защото го получавах от ръцете на усмихнатата Маюми.

В продължение на няколко часа — колко бързо отлитаха те! — аз се унасях от този младежки любовен сън. Ах, вярно е, че няма радост в по-късната възраст, която да може да се сравнява с него. Славата и властта доставят удоволствие, но само любовта дарява блаженство. Това блаженство е най-пълно и чисто в дните на своя девствен цъфтеж.

Вирджиния често ме придружаваше в разходките сред дивите гори. Тя също бе обикнала гората и е готовност идваше с мене. Понякога предпочитах да отида сам но не винаги можех да й се противопоставя. Тя се бе привързали към Маюми. Нямаше нищо чудно в това.

Маюми също обичаше сестра ми, но не защото си приличаха по нещо. Физически те бяха съвсем различни една от друга. Вирджиния беше руса, със златисти коси, Маюми бе мургава и с черна коса. Те не си приличаха и по характер. Вирджиния бе кротка като гълъбица, Маюми бе храбра като сокол. Може би именно защото бяха толкова различни, те се чувствуваха така привързани помежду си.

Въпреки че обичах и двете, аз не изпитвах еднакви чувства към тях. Обичах сестра, си заради благия й нрав а Маюми — тъкмо заради това, че бе буйна. Обичта ми към двете бе различна, така както бяха различни те двете.

Докато младия Пауел и аз ходехме на лов, сестрите ни стояха у дома. Те се разхождаха из нивите, горичките и градината. Свиреха, пееха или четяха. Маюми въпреки дрехите, които носеше, не беше необразована. Тя имаше книги, китара (или по-скоро старинна мандолина) — испанска реликва; знаеше да чете и да свири. Ако става въпрос за култура тя би била достойна за обществото дори и на дъщерята на гордия Рандолф. Младият Пауел също бе образован колкото мене, ако не и повече. Баща им бе изпълнил родителския си дълг.

Нито на Вирджиния, нито на мене минаваше през ум мисълта за някакво неравенство. Ние се стремяхме към дружба с Пауел и Маюми. И двамата бяхме млади, не знаехме нищо за кастовите предразсъдъци. В дружбата си следвахме само подтика на нашата невинна природа и никога не ни и минаваше през ума, че вършим нещо нередно.

Девойките често ни придружаваха в гората. Ние, ловците, нямахме нищо против — не винаги ходехме за елени, които човек трябва да преследва дълго време. Често ние излизахме на лов за катерички или друг дребен дивеч — тогава не се отдалечавахме много и не се разделяхме от нашите нежни дружки.

Маюми беше истински ловец, смела ездачка и можеше да участвува в „гонитбата“, а сестра ми рядко се бе качвала на кон.

Ловът на катерички започна да ми харесва най-много. Често оставях кучетата у дома. Все по-рядко носех в къщи еленово месо.

Ходехме на разходка не само в гората. Водните птици по езерото — ибиси, бели чапли и жерави, ставаха често жертва на нашата ловджийска страст.

В езерото имаше красив остров. Не онзи, на който се бе разиграла трагедията с мулата, а друг по-нагоре, близо до мястото, гдето се разлива реката. Той бе доста голям и в средата му се издигаше хълм. Островът бе покрит с дървета, почти всички от тях вечнозелени, като дъб, магнолия, илисиум и див портокал — те всички са местни растения във Флорида. Срещаха се и дървото зантоксилон с неговите отличителни жълти цветове, цъфнал уханен дрян, ароматни растения и храсти, царствени палми, които се извисяват над всички други дървета и образуват със своите разперени клони втори свод от зеленина.