Майн Рид - Оцеола

Но къде е колибата на нашия приятел? Той ми беше казал, че е на брега на потока на около половин миля от устието. Дали бяхме минали край нея, без да я забележим, или тя е още по-нагоре?

— Хайде да спрем и да попитаме, Вирджиния.

— Я виж, кой седи на верандата?

— Аха! Очите ти виждат по-добре от моите! Та това е младия индианец! Да не би пък да живее тук? Не, не е възможно. Това съвсем не е колиба. Може би е на гости. Виж! Идва насам.

Докато говорех, индианецът излезе от къщата и бързо закрачи към нас. След няколко секунди той стоеше на брега и ни сочеше към един пристан. Както преди той бе облечен пъстро — с лента и пера на главата и богато бродирана дреха. Докато стоеше на брега, красивата му фигура се очерта на фона на небесния свод — приличаше на малък боец, макар и все още момче. Изглеждаше великолепен и живописен. Почти му завидях за неговото пищно нецивилизовано облекло.

Сестра ми го гледаше с възхищение, макар и да ми се струваше, че долавям в погледа й някакъв страх. Тя се изчерви, а после побледня. Реших, че неговото присъствие възкресява спомените за това, което беше преживяла в басейна и съжалявах, че съм я довел.

Той не изглеждаше затруднен от пристигането ни. Познавам бели, които претендират, че умеят да се държат по начин, който отговаря на високото им обществено положение, и въпреки това се смущават от гости. Младият индианец бе така спокоен и самоуверен, сякаш ни бе очаквал. А той не ни очакваше, не би могъл и да предполага, че ще дойдем двама.

В начина, по който ни посрещна, нямаше и следа от студенина. Щом се приближихме, той хвана лодката за върха, притегли я до пристана и учтиво, като истински джентълмен, ни помогна да слезем.

— Добре дошли — каза Пауел. После се обърна към Вирджиния, погледна я изпитателно и добави:

— Надявам се, че вашето здраве, сеньорита, е напълно възстановено. А що се отнася до вас, сър, не е необходимо да питам; щом сте гребал срещу течението, за да дойдете дотук — значи сте се оправил след злополуката.

Обръщението „сеньорита“ беше остатък от испанското влияние и напомняше за някогашните връзки между индианците семиноли и иберийската 23 23 Иберийска раса — испанци от Иберийски полуостров. Б. пр. раса. Дори нашият нов познат носеше вещи от андалузки произход — сребърен кръст висеше на шията му, а в пояса от алена коприна около кръста му бе затъкнат блестящ триъгълен нож. В цялата обстановка наоколо също имаше нещо испанско — екзотични растения, китайски портокал, разкошно пъпешово дърво папайя, червени чушки, домати — почти всички характерни за стопанствата на испанските колонисти. Къщата също носеше следи от майсторството на кастилците. Дърворезбата не бе индианска.

— Това ли е вашият дом? — запитах аз малко смутен.

Той ни бе приветствал с добре дошли, а аз не виждах никаква колиба.

Отговорът му ме успокои. Това бе неговият дом — или по-точно къщата на майка му. Баща му починал отдавна. Сега били само трима: майка му, сестра му и той.

— А тези? — попитах аз, като посочих работниците.

— Наши роби — отговори той с усмивка. — Както виждате, и ние, индианците, също ставаме цивилизовани.

— Но не всички са негри, има и индианци! И те ли са роби?

— Роби като другите. Виждам, че сте изненадан. Те не са от нашето племе. Те са от племето ямаси, покорено отдавна от нашия народ. Мнозина от тях са още роби.

Приближихме се до къщата. Майка му — чистокръвна индианка, която явно на младини е била красива, ни посрещна на вратата. Тя бе още приятна на вид — облечена с вкус в своя индиански костюм, разумна и изпълнена с майчинска топлота.

Влязохме. В къщата имаше мебели, ловни трофеи, амуниция за кон в испански стил и дори китара и книги!

Сестра ми и аз бяхме доста изненадани, че намерите тези признаци на цивилизацията под индиански покрив.

— Така се радвам, че дойдохте — извика младежът, сякаш внезапно си спомни нещо. — Мокасините ви са готови. Къде са, мамо? Но къде е тя? Къде е Маюми?

Неговите думи ми се сториха като ехо на моите мисли — той бе изрекъл въпроса, който ме вълнуваше.

— Коя е Маюми? — прошепна Вирджиния.

— Индианска девойка. Струва ми се, сестра му.

— Ето я, тя идва!

Малки крачета, обути в извезани мокасини, тънък и гъвкав кръст; гръд, която бе проличала и под най-грубите дрехи, лице с мургаво-златиста и нежна кожа; румени бузи и коралови устни; черни очи и вежди; дълги извити клепки, прекрасна гъста коса…

Представете си такава девойка, представете си я облечена в живописна премяна, каквато само изобретателните индианки могат да сътворят; представете си, че се приближава към вас е походка, която съперничи на походката на арабски жребец и тогава ще разберете… Но не! Вие не можете да си представите Маюми!