Майн Рид - Оцеола

Дърветата растяха близо едно до друго, но не бяха непроходими. Само тук-таме пътеките бяха задръстени от оплетени пълзящи растения, изпречваха се дебелите разкривени стебла на диви лози, а наоколо цъфтяха бегонии, китайски шипки, сарсапарила, бромилии и благоуханни орхидеи. По-големите дървета растяха отделени едно от друго и някъде между тях имаше гиздави полянки, изпъстрени с цветя. Приказният остров се намираше насред път между двете плантации и често младият Пауел и аз ходехме там на лов. По дърветата подскачаха катерички, имаше диви пуйки, а по поляните се срещаха и елени. Понякога се криехме сред храстите край бреговете и стреляхме по водните птици, които търсеха храна по езерото.

Няколко пъти се бяхме срещали на тази неутрална земя, придружени от нашите сестри. И двете много обичаха този красив кът.

Те се изкачваха по склона и сядаха в сянката на високите палми. През това време ние, ловците, оставахме долу, гдето имаше дивеч. Гората ехтеше от гърмежите на нашите пушки. А после, когато ни омръзваше ловът, ние също се качвахме на хълма и занасяхме плячката. Бивахме особено горди, когато бяхме успели да улучим някоя рядка птица с красиви пера, която сестрите ни разглеждаха с интерес и възхищение. Аз винаги поемах нагоре по хълма по-рано от моя другар, независимо от това, дали бях успял да завърша успешно лова или не. Не бях запален ловец като него. Много по-голямо удоволствие ми доставяше да се излежавам на тревата при двете девойки: гласът на Маюми бе много по-сладък от пукота на пушката, а да гледам в очите на Маюми беше много по-приятно, отколкото да дебна и най-редкия дивеч.

Аз слушах нейния глас — по-далеч от това моята любов не отиде. Ние нито веднъж не си разменихме нежни думи. Дори не знаех дали тя ме обича.

Не винаги тези часове бяха блажени за мене. Понякога ме измъчваха съмнения, че моята младежка обич е несподелена, а моето щастие се помрачаваше.

По това време и нещо друго ме направи нещастен. Забелязах или поне така ми се струваше, че Вирджиния проявява интерес към брата на Маюми и че той не е безразличен към нея. Това откритие ме изненада и ми причини болка, без сам да мога да разбера защо. Споменах по-рано, че сестра ми и аз бяхме твърде млади, за да познаваме кастовите предразсъдъци. Но това не бе съвсем вярно. Сигурно някакво вродено чувство ми е подсказвало, че ние не постъпваме добре, като дружим с нашите тъмнокожи съседи. Иначе защо трябваше да се чувствувам нещастен? Струваше ми се, че и Вирджиния се измъчва от същите мисли. И двамата се чувствахме неудобно, но не го признавахме един на друг. Не исках да открия мислите си даже пред моята сестра, а и тя без съмнение не желаеше да открие своята тайна.

Как щяха да свършат младежките любовни увлечения, ако ги оставяхме да се развиват свободно? Дали щяха след време сами да угаснат? Ще настъпи ли час на насита и измяна или, ако не ги прекъснем, те ще останат вечни?

Кой знае каква щеше да бъде тяхната съдба, ако ги оставяха свободно да се развиват. Но това рядко се случва — винаги някой прекъсва младежките увлечения.

Така стана и с нас. Дойде неочакваната развръзка и нашата нежна дружба внезапно се прекрати. Не бяхме споделили нищо с родителите си, макар и да не бяхме прибягвали до някакви хитрости, за да скрием нашата тайна. Ако ни бяха питали, сигурно щяхме да им кажем всичко, тъй като нашите родители ни бяха научили да казваме винаги истината. Но те не ни питаха и не се учудваха, че излизаме често. Аз ходех на лов и това бе естествено за мене. По-чудно се струваше на майка ми, че Вирджиния обикна толкова много гората и че ме придружаваше толкова често. Но скоро тя свикна и ние свободно излизахме и се връщахме, без някой да ни пита къде сме ходили.

Казах, че ние не криехме кои са нашите приятели в тези скитания из дивите гори, но това не е съвсем вярно — ние чисто и просто криехме, като мълчахме. Вероятно и двамата тайно чувствахме, че не постъпваме добре и че нашите родители няма да одобрят държанието ни. Иначе защо не споменавахме нищо пред тях?

Но не бе съдено нашето спокойно щастие да продължи дълго. Неговият край дойде внезапно.

Един ден ние и четиримата бяхме на острова. Ловът бе свършил и ние с Пауел се бяхме върнали при сестрите си на хълма. Излегнали се на сянка, ние разговаряхме, но за себе си мога да кажа, че повече говорех на мълчаливия език на любовта. Очите ми бяха непрестанно отправени към Маюми. Щастлив бях, че тя също ми отговаря с погледи. Освен нейните очи не виждах нищо друго. Не виждах, че по същия начин си разменят пламенни погледи младият индианец и моята сестра. В този миг бях безразличен към всичко друго освен към усмивките на Маюми.