Майн Рид - Оцеола

И конете, и хората страдаха. Не можехме нито да спим, нито да почиваме, преди да утолим жаждата си. Преди да спрем, трябваше да потърсим вода.

Чувствахме и глад, тъй като не бяхме взели достатъчно храна за такъв дълъг път. Но гладът се понасяше по-леко. Само водата би ни задоволила през нощта и ние решихме да продължим пътя си и да потърсим някой извор или поток.

Опитът на двамата водачи обещаваше сполучливо разрешение на трудния въпрос. Те разправяха, че веднъж са идвали на лов по саваната, която пресякохме. Било по времето, когато индианските племена бяха приятелски настроени и белите можеха свободно да преминават през резервата. Спомниха си за едно езерце, до което тогава построили временния си лагер. Смятаха, че то не е далеч от мястото, където се намирахме. Може би нямаше да е лесно да го намерим в тъмнината, но нямахме друг избор. Имаше две възможности: да страдаме от жажда или да се опитаме да го намерим.

Разбира се, избрахме втората възможност. Отново Хикмън и Уедърфорд поеха водачеството, а ние безмълвно ги последвахме.

Движехме се в редица по един. Всеки кон се водеше по коня, който непосредствено го предшестваше. Никакъв друг начин за придвижване не бе възможен в тъмнината. Така нашата група се разтегна в дълга редица, която тук-таме извиваше по пътеката и се промъкваше сред дърветата като огромна змия.

От време на време водачите объркваха посоката и цялата редица трябваше да спира. Няколко пъти и Хикмън, и Уедърфорд не бяха сигурни накъде да вървим. Те бяха объркали посоките и изпаднаха в затруднение.

Ако бе светло, щяха да се ориентират по кората на дърветата — изкуство, което владеят всички ловци в гората — но дълбоката тъмнина им пречеше. Хикмън твърдеше, че дори и на тъмно можел да различи север от юг, само като пипа кората. Видях, че с такава цел той започна да опипва стволовете на дърветата. Забелязах, че минава от дърво на дърво, за да бъде сигурен в наблюденията си.

След тази необикновена маневра, която трая няколко минути, той се обърна към другаря си с възклицание на изненада.

— Кучета ги яли, Джим — заговори той под носа си. — Тези дървета са се изменили, откакто идвахме по-рано. Какво, по дяволите, им е станало? Кората е обелена и са сухи като слама.

— А бе, и аз забелязах, че нещо не е в ред с дърветата — отговори Уедърфорд, — но помислих, че така ми се е сторило в тъмното.

— Нищо подобно. Станало им е нещо, откакто бяхме тук. Добре си спомням, че са дълголистни борове. Чакай да взема куп листа да видим как изглеждат.

Като каза това, Хикмън протегна ръка нагоре и откърти един кичур, който висеше над главата му.

— Хм — продължи той, като смачка иглите между пръстите си. — Сега разбирам каква е работата. Проклетите гъсеници са ги нападнали. Дърветата са мъртви.

— Дали пък всички са мъртви — продължи той след малко, а после пристъпи малко напред и продължи да разглежда другите дървета.

— Всички са умрели, проклетите, всички до едно. Няма как, момчета, трябва да се върви наслуки. Старият Хик не може вече да ви води. Сега толкова знам къде е езерото, колкото и най-неопитният от вас.

Това признание не зарадва никого. Жаждата измъчваше всички, които го чуха. До този миг, вярвайки, че умението на ловеца ще им даде възможност да намерят вода, те я бяха понасяли търпеливо. Сега я чувстваха по-остро от всякога.

— Стойте! — каза Хикмън след няколко минути. — Има още надежда. Аз ако не мога да ви заведа до езерото, това животинче май ще може. Можеш ли, драги — продължи той, като се обърна към животното, което бе възседнал, изтощена стара кранта, на която Хикмън бе отдавна господар. — Можеш ли да намериш водата? Дий, стара кранто! Да видим дали иде можеш.

Той смуши „животинчето“ в ребрата, отпусна свободно юздите и отново тръгна напред сред дърветата.

Както преди ние го последвахме, възлагайки надежди на инстинкта на животното.

Наистина понякога човек като че ли се чувства малко унизен, като си спомни, че той — „господарят на земята“, често не успява да извърши неща, които по-низшите животни вършат благодарение на инстинкта си. Какъв добър урок за скромност би трябвало да даде това на безнравствения и жесток подтисник на тези благородни същества, чиято сила, инстинкт и издръжливост той използва за свое удобство. Изглежда само в час на опасност човек разбира, че не зависи изключително от своята господарска воля.

Не бяхме отишли далеч, когато стана известно, че конят на Хикмън е надушил вода. Притежателят му потвърди, че конят я е „помирисал“. Бил толкова сигурен, колкото когато една от хрътките му открие следи от елен. И наистина конят показа признаци, че се приближава към вода. Той протегна муцуна и започна да души въздуха. В същото време той се движеше в права линия, сякаш имаше определена цел. Сигурно отиваше към вода. Така вярваха всички. Развеселихме се и напредвахме по-бодро, когато за голяма изненада Хикмън внезапно дръпна юздите и спря цялата редица. Приближих се до него, за да попитам какво има. Той мълчеше и явно размишляваше.