Майн Рид - Оцеола

— Защо спря? — попитах аз.

— Трябва всички да почакате тук за малко.

— Защо? запитаха неколцина, които дойдоха при нас.

— Опасно е така да се приближаваме. Подозирам, че червенокожите са до езерцето. Сигурно там са на лагер. Само там има вода. Много е вероятно това да е мястото за среща и за лагер. Ако е така и продължим да яздим както досега, ще ни чуят, като минаваме през храстите, и после няма изобщо да ги видим. Така е, нали, момчета?

На въпроса му отговориха утвърдително.

— Е тогава — продължи водачът, — по-добре ще бъде да останете тук, а ние с Джим Уедърфорд да се промъкнем и да видим дали индианците са там. Сега можем да намерим езерцето. Конят ни посочи пътя и аз знам къде е. Не е далеч. Ако червенокожите не са там, скоро ще се върнем и тогава ще можете всички да отидете колкото щете бързо.

Всички приеха с готовност благоразумния съвет. Двамата ловци слязоха от конете си и пеша се прокраднаха напред. Пожелах и аз да отида с тях. Нещастието ми даваше право да ръководя хората в отряда.

Подадох юздите на един от другарите ми и придружих ловците в тяхната разузнавателна мисия.

Стъпвахме безшумно. Земята бе покрита с дебел мек килим от дълги борови игли и стъпките ни не издаваха никакъв шум. Почти нямаше шубраци и това ни даваше възможност да се движим бързо. След няколко минути се намирахме далеч от групата, която оставихме зад себе си. Единствената ни грижа бе да се движим в правилната посока. По едно време ни се стори, че сме на погрешен път, когато за наша изненада зърнахме светлина между дърветата. Това бе огън, чиито пламъци се издигаха свободно. Хикмън веднага обяви, че пред нас е лагерният огън на индианците.

Отначало възнамерявахме да се върнем и да доведем другарите си, за да се приготвят за атака. Но като помислихме, решихме да се промъкнем по-близо до огъня и със сигурност да установим дали това е лагерът на неприятеля. Вече не се движехме прави, а пълзяхме на ръце и колене. На места, където светлината от огъня проникваше в гората, ние лазехме в сянката на дърветата. Огънят гореше на откритото място. Ловците си спомниха, че и езерцето е на открито, и след като видяхме блясък от вода, разбрахме, че е същото езерце.

Пълзяхме все по-близо и по-близо, докато стана опасно да напредваме по-нататък. Бяхме в края на гората и дърветата ни закриваха. Можехме да наблюдаваме цялото открито място. По него имаше препънати коне. Край огъня се излежаваха тъмни фигури. Убийците спяха.

Близо до огъня, на седло, оставено на земята, седеше човек. Изглеждаше буден, макар и главата му да бе приведена чак до колене. Огънят осветяваше лицето му и цветът на кожата и чертите му щяха ясно да личат, ако не пречеха боите и перата.

Лицето му беше малиненочервено, полузакрито от черни щраусови пера, които се извиваха над челото. Като разпознах перата, болка прониза гърдите ми. Знаех, че Оцеола украсява така главата си.

Разгледах мястото. Имаше няколко групи от хора, всъщност по цялото открито място се излежаваха хора.

Една от групите обаче привлече вниманието ми. Тя се състоеше от три-четири човека, които седяха или лежаха на тревата. Те бяха в сянка и от нашия наблюдателен пост не можехме да разпознаем лицата им. Все пак белите дрехи и очертанията на телата, които личаха дори в тъмнината, показваха, че това са жени.

Силно вълнение ме обхвана, когато ги гледах. Без съмнение това бяха Вайола и сестра ми.

Не ще се опитвам да описвам чувствата, които ме вълнуваха в този миг. Перото ми не е в състояние да направи това. Помислете си за положението ми и си представете, ако можете, какви чувства са ме вълнували.

Зад себе си бях оставил убита майка, жестоко обезобразена, близък роднина, посечен по същия начин, всичко, което притежавах, бе опожарено. Пред мен — сестра ми, изтръгната от майчини прегръдки, безмилостно отвлечена от диваци, може би опозорена от техния сатанински водач. Той също бе пред очите ми — неверният приятел, похитителят, убиецът! Нямах ли причина да се отдам на необуздани чувства?

А чувствата ми наистина бяха необуздани и всеки миг ставаха по-диви, като гледах хората, на които исках да отмъстя. Едва се сдържах. Като че ли и в мускулите ми напираше гняв. Кръвта ми се разливаше по жилите като поток от разтопено желязо.

Почти забравих положението, в което се намирахме. Само една мисъл имаше в главата ми — отмъщение. Човекът, когото мразех, седеше пред мене, без да съзнава присъствието ми, сякаш унесен в сън. Почти можех да го докосна с ръка, а съвсем сигурно можех да го поразя с куршум.