Майн Рид - Оцеола

— Не, не са на повече от половин миля. Шт, момчета, кротувайте и ви обещавам да хванем гадинките след по-малко от час. Тихо!

Изпълнихме заповедта му и продължихме да яздим толкова безшумно, колкото е възможно да се пътува на кон.

Стараехме се да яздим по обраслите с трева краища на пътеката, за да не се чува тропотът на копитата. Говорехме шепнешком и колкото може по-малко. Всеки се взираше старателно напред, очаквайки всеки миг да види диваците с бронзови кожи.

Така преминахме още половин миля, без да настигнем враговете. Виждахме само следите им.

Сега обаче пред нас се изпречи нещо друго — сред стволовете на дърветата блесна ясно небе. Всички бяхме достатъчно запознати с гората и веднага разбрахме, че това е просека.

Мнозина от другарите ми се зарадваха. Дълго бяхме яздили сред мрачната гора, често на пътя ни се изпречваха паднали трупи, затънали в тиня, така че, щем не щем, трябваше да се движим бавно. Смятаха, че като излезем от гората, ще се движим по-бързо и по-лесно ще съзрем бегълците.

Някои от по-опитните участници в преследването и особено двамата водачи съвсем не се зарадваха. Хикмън веднага изрази недоволството си.

— Проклета поляна! Това е савана, и то голяма, дявол да го вземе. Ще развали цялата работа.

— Защо? — попитах аз.

— Защото, Джордж, ако преминат саваната, ще оставят от другата страна постове. И сигурно ще го направят, все едно дали знаят, че сме след тях, или не. А после какво ще стане? Може да я пресечем, без да ни видят, толкова, колкото може керван от камили. А после? Разбира се, като ни видят, ще офейкат. Като си помисли човек от колко време пътуваме, виж, вече е на залез, струва ми се, че сме подире им и знаем къде ще отидат и какво ще направят.

— Какво?

— Ще се пръснат и после все едно да търсиш игла в купа сено.

— Какво да направим тогава?

— Най-добре ще бъде всички вие да спрете тук за малко. Аз и Джим Уедърфорд ще се промъкнем до края на гората и ще видим дали са преминали саваната. Ако са я преминали, трябва да я заобиколим и да намерим следата от другата страна. Иначе няма как. Ако се оставим да ни видят на откритото, по-добре да им обърнем гръб и да се приберем у дома.

Всички изпълниха съвета на ловеца на алигатори, потвърдиха, че това е благоразумно и го оставиха да осъществи намеренията си, без да се противят.

Хикмън и другарят му слязоха от конете и като ги оставиха сред дърветата, се прокраднаха към края на гората.

Мина доста време. Другите станаха нетърпеливи. Мнозина смятаха, че само губим време с такива мудни разузнавачи. Индианците щели да се отдалечат още повече. Някои съветваха да продължим незабавно преследването независимо от това дали ще ни видят или не.

Колкото тези съвети да отговаряха и на моето душевно състояние, тъй като аз също изгарях от желание да влезем в битка с индианците, знаех, че те не са разумни. Водачите бяха прави.

Най-после те се върнаха и съобщиха какво са видели. Пред нас наистина се простирала савана и индианците я били пресекли. Те достигнали гората от другата страна и не се виждали ни хора, ни коне. Сигурно едва са изчезнали, когато Хикмън и Уедърфорд са пристигнали до края на гората. Хикмън твърдеше, че видял опашката на един кон да изчезва зад храсталаците. Умелите следотърсачи бяха научили и нещо повече — много важно за нас: вече нямало следи, по които да се ориентираме.

След като навлезли в саваната, индианците се пръснали. Пътеките, по които поели по обраслата с трева равнина, били толкова многобройни, колкото и конете им. Както ловецът се изрази, следите им „се пръснали на петдесет страни“. Водачите установили това, след като лазели дълго време сред високата трева.

Една от следите особено привлякла вниманието им. Тя не била от конски копита, такива следи имало много — а от човешки крака. Краката били боси и повърхностният наблюдател можел да предполага, че там е минал само един човек. Умелите следотърсачи знаеха, че това е само хитрина. Отпечатъците били големи, обезформени и твърде дълбоки, за да са оставени само от един човек. Дългите пети и почти плоски стъпала, големият палец и широките отпечатъци на пръстите били знаци, които ловците лесно разчели. Те познали, че следите са от пленените негри, които са се движели един след друг по нареждане на техните похитители.

Неочакваната хитрина от страна на бягащите индианци причини както яд, така и изненада. За миг всички помислиха, че сме измамени, и сметнаха, че врагът е избягал и че няма да можем да отмъстим. Дори някои започнаха да говорят, че няма смисъл да продължаваме нататък. Неколцина ни посъветваха да се върнем и беше необходимо да раздухваме отново тяхната омраза към дивия неприятел, омраза, която у мнозина бе вдъхната от люлката, за да възкресим тяхното желание за отмъщение.