Майн Рид - Оцеола

Всички се съгласиха, че съветът на Хикмън е мъдър и разумен. Послушаха го. Оставихме двамата ловци да водят групата, а ние поехме след тях в гъсти редици.

Редът, който възприехме в този случай, обикновено се следва от всички добре организирани преследвачески групи, тръгнали по следите на неприятеля. Няма значение от какви хора се състои групата, дали от моряци, военни или цивилни, все едно дали присъстват висши морски офицери, генерали или губернатори. Те всички отстъпват водачеството на някой стар ловец или разузнавач, който умее да върви по следите и чиято дума е закон.

Явно бе, че преследваните индианци не са далеч пред нас. Затова съдехме по часа, в който бяха напуснали поселището. Не загубихме никакво време, след като пристигнахме в плантацията, освен десетте минути за подготовката. Общо взето, едва ли имаше и един час разлика във времето между нашето и тяхното потегляне. Същото потвърждаваха и пресните следи. Те не можеха да са на повече от левга 106 106 1 левга — 4830 м. Б.пр. от нас, освен ако са яздили по-бързо, което бе малко вероятно, тъй като тях ги възпрепятстваха черните пленници, чиито следи показваха съвсем ясно, че те се движат пеша. Разбира се, диваците щяха да се бавят, докато карат негрите. На това главно се дължеше надеждата ни, че ще успеем да ги настигнем.

Малцина се страхуваха от изхода на боя, в случай че се доберем до противника. Белите хора бяха изпълнени с гняв и жажда за мъст и това прогонваше всички опасения. Освен това по следите личеше, че индианците едва ли бяха повече на брой от нас. Изглеждаше, че те не бяха повече от петдесетина. Без съмнение бяха умели бойци и равни нам по сила. Но и доброволците, които дойдоха да ми помогнат, бяха истински смелчаци — най-подходящите хора от поселището за такава цел.

Никой не говореше за връщане. Всички заявиха, че са готови да следват убийците дори до сърцето на индианската територия, дори до самите „непристъпни тресавища на Ойтлакучи“.

Предаността на тези хора ме ободряваше и аз яздех напред с леко сърце — леко, защото вярвах, че отмъщението е близко.

Оказа се, че отмъщението не е толкова близко, колкото очаквахме. В продължение на десет мили яздихме толкова бързо, колкото бе възможно на нашите водачи да разчитат следите. А бяхме се надявали да си отмъстим, преди да сме изминали половината от разстоянието.

Индианците или знаеха, че ги преследваме, или с присъщата им съобразителност се движеха бързо напред, подозирайки, че ще ги преследват. След като бяха извършили такива страшни престъпления, естествено бе да предполагат, че ще изпратят преследвачи подире им.

Явно бе, че се движат с нашата скорост. Макар че слънцето печеше, от клонките, които те бяха счупили, още течеше мъзга, калта, преобърната от копитата на конете им, както се изразиха водачите, „не бе хванала още кора“. А отъпканите растения бяха все още влажни от собствения си сок и все още не бяха увехнали.

За жителите на градовете, които са се научили да пътуват от улица в улица, направлявани от надписи, поставени на всеки ъгъл, и номера, поставени на всяка врата, може да изглежда почти невероятно, че дивакът или неукият ловец могат без карта и компас да следват безпогрешно дни наред следите на някой не по-малко хитър неприятел. Всеки лист, всяко клонче, всяко стръкче трева е „знак“ за преследвачите, който те разчитат така ясно, сякаш пътят им е начертан на карта. Докато преследвачите откриват така внимателно „знаците“, бягащите се стараят да не оставят „знаци“ и често прибягват до най-различни средства, за да заличат следите си.

— Точно на половин час пред нас са — отбеляза Хикмън и се изправи, след като бе разгледал следата за двадесети път. — Точно половин час, дяволите да ги вземат! Не знам други индианци да се движат така бързо! Хукнали са като уплашени елени. Сигурно вече дрехите им са мокри от пот и сигурно някои от тях едва се крепят на конете под ъгъл от четиридесет и пет градуса.

Шегата на водача бе посрещната със смях.

— По-тихо, момчета, по-тихо — каза ловецът и прекъсна смеха им с повелителен жест. — Ще ни чуят, кълна се в Ерусалим. А чуят ли ни, някой от нас ще остане без скалп преди залез слънце. Ако ви е скъп животът, момчета, кротувайте като Божи кравички. Ни дума, или ще ни чуят. Тези псета имат уши и да пукна, ако не са само на половин миля пред нас.

Водачът отново се наведе над следите, разгледа ги набързо и повтори последните си думи още по-настойчиво: