Майн Рид - Оцеола

Повдигнах пушката и я насочих към надвисналите пера. Премерих се във върховете им — знаех, че очите му се намират точно под тях. Сложих пръст на спусъка. След миг човекът, от когото доскоро се възхищавах като на герой, щеше да бъде безжизнен труп върху тревата, но другарите ми ме възпряха.

Хикмън бързо сграбчи затвора на моята пушка, като покри ударника с широката си длан. В същото време Уедърфорд стисна цевта. Аз вече не бях господар на пушката си.

Ядосах се, но само за миг. Като поразмислих малко, аз се убедих, че те постъпваха правилно. Старият ловец приближи устни до ухото ми и настойчиво зашепна:

— Не сега, Джордж, не сега. Ако ти е мил животът, не вдигай шум. Няма да има полза, ако го утрепеш. Останалите гадинки ще избягат и сигурно ще отвлекат и жените. Ние тримата не можем да ги спрем. Само ще ни смъкнат скалповете. Трябва да се върнем при другарите и после ще ги обсадим. Така да направим, а, Джим?

Уедърфорд, страхувайки се да се довери на гласа си, кимна утвърдително с глава.

— Да вървим тогава! — добави Хикмън отново шепнешком. — Не трябва да губим ни минутка. Да се върнем колкото може по бързо. Навеждайте се ниско. А сега внимателно, внимателно!

Докато ни напътстваше, ловецът се прилепи към земята, като се просна в цялата си дължина, и лазейки като алигатор, скоро изчезна зад дърветата. Уедърфорд и аз го последвахме по същия начин, докато се намерихме в безопасност, извън светлината на огъня. Там и тримата спряхме и се изправихме.

За миг се вслушахме какво става зад нас. Страхувахме се, че отстъплението ни може да е било забелязано и вдигнало лагера в тревога. До у нас не достигна друг шум освен шума, който бяхме чули — хъркането на някои от диваците, хруптенето на конете или удара на някое копито по твърдата земя.

Уверени, че не са ни забелязали, ние поехме по обратния път, който ловците следваха, сякаш се намираха на позната пътека.

Макар и тъмно, ние почти тичахме и бързо напредвахме, когато внезапно чухме пушечен изстрел.

И тримата спряхме като простреляни. Спря ни изненадата, тъй като гърмът идваше не от лагера на индианците, а от обратната посока от мястото, където оставихме нашата група.

Но не беше вероятно някой от тях да е стрелял. Те бяха много надалеч и гърмеж от тяхна пушка нямаше да се чуе така ясно. Дали им беше омръзнало да чакат и се бяха приближили? Дали продължаваха да се приближават? Ако бе така, съвсем непредпазливо бе да стрелят. Изстрелът сигурно ще вдигне целия индиански лагер на крак. По какво стреляха? Може би бе случаен изстрел! Сигурно бе така.

Това бяха предположения, бързи като светкавица. Ние не ги споделихме.

Преди да имаме време да проговорим, в ушите ни прозвуча втори изстрел. Той дойде от същата посока, сякаш бе повторение на първия. Сигурно така щяхме да помислим, ако бе минало достатъчно време стрелецът да напълни пушката си отново. Но времето бе твърде кратко дори и за най-опитния стрелец. Две пушки бяха стреляли. Другарите ми бяха не по-малко озадачени от мене. Нищо друго не можеше да обясни изстрелите освен това, че някои индианци са се отклонили от лагера си и дават сигнал за опасност.

Нямахме време за мислене. Сега чувахме зад, нас, че лагерът е в тревога, причинена от изстрелите. Чухме викове на хора, цвилене и бърз конски тропот.

Без да се бавим, забързахме към приятелите си. След малко за белязахме конници. Изглежда бяха двама, но не бяхме сигурни, тъй като едва личаха в тъмнината.

Те сякаш отстъпваха, докато ние приближавахме — плъзгаха се между дърветата като привидения.

Без съмнение те бяха стреляли. Намираха се точно в посоката, откъдето дойдоха изстрелите, и на съответното разстояние.

Индианци ли са или бели? Надявайки се, че са наши приятели, старият Хикмън рискува и им извика.

Спряхме и се вслушахме. Ни отговор, ни възклицание. Чухме тропот а от копитата на конете им, когато те бързо се отдалечаваха в посока, различна от посоката, в която се намираше нашата група, и от посоката на индианския лагер.

Имаше нещо тайнствено в държанието на ездачите. Защо бяха стреляли? Ако искаха да дадат сигнал на лагера, защо бягаха от нас, от хора, които идваха откъм лагера? Защо се отдалечаваха? От тревогата, която причиниха, те узнаха местонахождението му. Не можех да си обясня държанието им. Хикмън като че ли бе намерил някакво обяснение, което оказа необикновено въздействие върху него. Той бе изненадан и едновременно силно възмутен.

— Дявол да ги вземе, мръсници. Те са, сигурен съм, че са те. Не съм сбъркал пукота на тия две пушки. Какво ще кажеш, Джим Уедърфорд? Позна ли ги?