Майн Рид - Оцеола

Когато двамата ловци се изтегнаха на тревата, забелязах, че избраха място близо до поста, на който дежуреха заподозрените. Лунната светлина им даваше възможност да ги наблюдават.

Макар да се излегнаха, ловците изглежда не заспаха. От време на време поглеждаха към тях. Главите им бяха една до друга, леко издигнати над земята, сякаш си шепнеха нещо.

Продължих да се разхождам както преди. Лунната светлина ми даваше възможност да се движа по-бързо. Сега по-често обикалях малкото езерце.

След известно време чувствата ми се притъпиха. Сякаш мъката и желанието за мъст ме бяха напуснали.

Знаех причината. Това бе обикновено психическо явление, което често се среща. Нервната система, където се бяха породили чувствата, които ме караха да страдам, се бе изтощила и отказваше да действа. Знаех, че това е временно спокойствие — затишие между две бури.

Сега бях в състояние да забележа необикновената обстановка около мене. Лунната светлина ми даде възможност да разгледам подробностите.

Лагерувахме на място, наричано от горските жители „глейд“ — малка поляна в гората без никакви дървета. Нашата полянка бе кръгла, около петдесет ярда в диаметър, с отличителен белег — малко езерце в средата. Езерцето с кръгла форма, широко само няколко ярда, бе тъкмо в центъра на кръглата горска полянка. То бе един от тези необикновени естествени басейни, които се срещат по целия полуостров, сякаш дело на човешка ръка. Бе доста дълбоко. Водата бе студена и бистра. Повърхността й бе посребрена от лунните лъчи.

Полянката не се отличаваше с нищо особено, освен че бе покрита с уханни цветя, които, смачкани от копитата на конете и токовете на хората, миришеха още по-силно.

Картината бе красива.

При по-щастливи обстоятелства щях да я съзерцавам с удоволствие. Но сега не картината занимаваше мислите ми, а нейната рамка.

Около полянката имаше кръг от високи дървета, наредени толкова правилно, сякаш са били посадени от човешка ръка. Зад този кръг, докъдето погледът можеше да проникне в гората, се виждаха други дървета от същата големина и вид. Стеблата им бяха почти еднакво дебели — само някои от тях достигаха два фута диаметър. Всички се издигаха на голяма височина, и то без да се смятат листата и клоните. Дърветата растяха нагъсто, но денем човешкото око не можеше да проникне доста надалече помежду им, тъй като с изключение на ниската палма-джудже нямаше други храсти, които да пречат на погледа. Стеблата на дърветата бяха прави и почти цилиндрични като на палми. Човек можеше да ги вземе за палми, ако не бяха големите листната корони, които завършваха с конусовидни върхове.

Това не бяха палми, а борове — така наречените австралийски борове.

Познавах отлично този вид дървета. Изминавал съм стотици мили под сянката на техните надвиснали кичури от иглоподобен листак.

Така че дърветата не биха породили любопитство, ако не бях забелязал нещо особено във вида им. Вместо да бъдат тъмнозелени, техните дълги провиснали листа изглеждаха жълтеникавокафяви.

Въобразявах ли си, или пък лъжливата светлина на луната променяше техния естествен цвят?

Когато ги забелязах за първи път, приех и дивете вероятности за възможни. Но като продължих да се взирам, разбрах, че греша. Нито си въобразявах, нито пък лунните лъчи бяха виновни. Листакът наистина бе жълтеникавокафяв. Приближих се и видях, че листата бяха увехнали, макар и още да стояха по клоните. Освен това забелязах, че стеблата бяха сухи. Кората им се белеше. Някои от стволовете бяха съвсем голи. Накратко — дърветата бяха мъртви и гниеха.

Спомних си какво бе казал Хикмън, когато ги опипваше, за да открие посоката. Тогава мислех, че само част от дърветата са засегнати. Сега обаче видях, че докъдето стигаше погледът, гората имаше все същия тъмен цвят.

Дойдох до заключение, че всички дървета бяха мъртви. Заключението бе правилно, а обяснението лесно. Големите гъсеници, наречени „сфинкс“ 107 107 Големи рояци от насекомото Sphinx conifcrarum и особено ларвите му се вмъкват под кората на „дьлголистниния“ бор, нападат стеблото и така дървото загива в продължение на една година. Във Флорида се срешат огромни места, покрити само с мъртви борове, опустошени по такъв начин. Бел.авт. , са ги нападнали. Цялата гора бе мъртва.

Колкото и невероятно да изглежда, тези наблюдения ме заинтересуваха. Но същевременно забелязах нещо друго, което ми направи още по-голямо удоволствие. Това бе синята зора, която, примесена с жълтеникавата светлина на луната, обагряше листака, в който се взирах. Зората скоро щеше да пукне.