Майн Рид - Пръстът на съдбата

По заповед на главатаря Доги Дик отиде да търси нож. Двама разбойници държаха младежа на колене; трети сне грубо шапката от главата му; четвърти, като отстрани къдриците на хубавата му кестенява коса, откри ушите.

Изглежда че всички се забавляваха от предстоящото кърваво дело, и най-вече жената, която бе причина за смъртта на Попета.

Гняв блестеше в очите на всички. Изменникът хитро бе преувеличил богатството на бащата на затворника и бе накарал другарите си да хранят напразна надежда. И тъй като откупът, на който разчитаха, се беше изплъзнал, справедливо бе пленникът да понесе последиците от това разочарование. Те го обсипваха с обиди и без да изпитват ни най-малко чувство на милост очакваха с дива радост момента на екзекуцията.

Най-сетне ножът блесна и тъкмо щеше да се стовари върху лявото му ухо, когато със свръхчовешко усилие Хенри успя да освободи едната си ръка и да я постави върху застрашеното ухо. Това конвулсивно движение, причинено от ужаса на положението, извършено под напора на инстиктивната чисто физическа подбуда, нямаше да промени нищо и Хенри го знаеше.

И все пак то спаси ушите му.

Корвино, който се намираше близо до него, за да следи подробностите на драмата, нададе вик и заповяда да се спре екзекуцията. Очите му се бяха впили в ръката, с която затворникът бе закрил лявото си ухо или поточно, в кутрето на тази ръка.

— По дяволите! — изруга той, като сграбчи китката на пленника — вие сам си направихте услуга, синьор! Вие спасявате ушите си поне за този път! Ето един по-приличен подарък за вашия баща — ще му напомни за дълга му, който той като че ли е твърде склонен да забрави. Ние имаме такава поговорка: „Ръката пази главата.“ Позволяваме ви да се възползвате от нея до известна степен… Малкото ви пръстче ще запази ушите ви. Ха! Ха! Ха!

Разбойниците се разсмяха заедно с него, без да си дават точна сметка за причината, предизвикала буйната веселост на главатаря им.

Скоро я проумяха. Ранената ръка беше пред тях — те забелязаха някогашна зараснала рана, доста лесна за разпознаване от един баща, който познава тялото на своя син. Поведението на главатаря им ставаше ясно.

— Ние не искаме да се покажем ненужно жестоки — подзе подигравателно Корвино, — дори бихме изпитали отвращение да нараним хубавата глава, която плени сърцето на Попета и би могла да плени и това на… Лучета.

Последната дума беше пошушната тихо на ухото на пленника.

Отрязването на ухото му и дори на двете би причинило по-малка болка на Хенри Хардинг отколкото това зловещо пошушване. Той изтръпна цял. Никога не е изпадал в толкова силно отчаяние от собствената си безпомощност.

Но езикът му беше още свободен и той не можа да се въздържи. Чувстваше нужда да говори, дори и това да би му струвало живота.

— Мизерник! — извика той, като впи поглед в очите на капитана. — Ако приемехте да си премерите силите с мене в равна борба, бих превърнал вашата лукава веселост във вик за прошка. Но вие не ще посмеете, защото знаете, че само един миг би ми бил достатъчен, за да покажа на непрокопсаниците около вас, че не сте достоен да ви следват. Вие убихте жена си, за да я заместите с друга… Не с вас, госпожо — прибави той, като се поклони подигравателно пред издайницата на Попета, — но с друга, която Бог закриля и която никога не ще стъпи в този ад. Вие можете да ме убиете, да ме нарежете на късове, но бъдете сигурен — смъртта ми не ще остане ненаказана. Моята родина Англия ще узнае за вашето престъпление и въпреки нахалната увереност, която черпите от вашата предполагаема безопасност, вие ще бъдете преследвани като кучета, сгащени във вашите мръсни жилища чак до планината, прогонени и избити като вълци, защото вие сте по-лоши от кучетата!

Последните думи от тази закана се изгубиха всред яростните викове на тълпата.

— Какво ни интересува вашата родина? — изреваха разбойниците. — Не искаме и да знаем за Англия.

— Проклета да бъде Англия! — извика Доги Дик.

— По дяволите Англия! — изкрещяха в хор останалите. — Също Франция и Италия, а с тях и папата… Всички да вървят по дяволите!… Какво могат да ни направят? Ние сме извън тяхната власт. Но вие сте под нашата, синьор и ние ще ви го докажем!

И като извадиха своите ками от поясите си, те размахаха лъскавите им остриета пред очите на пленника.

Хенри вече бе започнал да се разкайва за своята непредпазливост и да смята, че последният му час е настъпил, когато капитанът се намеси, за да го запази от разярените си хора.