Майн Рид - Пръстът на съдбата

— Искат за сина ми!… Ами! Ами! Искан от сина ми, искате да кажете.

— Не вярвам, господин генерал!… И въпреки че не желая да ви противореча, трябва да ви кажа, че съвсем не съм на едно мнение с вас.

— Но аз вярвам!… Не съм ви казвал, че той си тръгна след една разправия… Искаше да се жени за едно момиче… Не исках този брак и за да му попреча, употребих една измама, за която ще ви разкажа някой ден. Сега е достатъчно да знаете, че постигнах целта си и измамих две най-сръчни измамнички! Тогава ви писах да му дадете хиляда лири стерлинги. Той сигурно е изхарчил тези пари с бохеми като него… и по техен съвет се е опитал да ми измъкне и други. Измамата е добре скроена, но не успя.

— Вие сте ми писал да му дам хиляда лири? — извика старият нотариус, като подскочи в креслото си и като махна очилата си. — Какво искате да кажете с това, генерал Хардинг?

— Какво искам да кажа!… По дяволите!… Хилядата лири, които ви бях натоварил да изтеглите от банката и да връчите на сина ми Хенри при първо поискване…

— А кога беше това?

— Кога?… Преди около година… Да… точно преди една година. Беше приблизително една седмица след последното ми посещение в Лондон… Вие сам ми писахте, че той е идвал по това време във вашата кантора.

— Идва… мисля два пъти. Но не за да получи хиляда лири, нито за да иска пари. Ако не се лъжа, той само се осведоми дали няма някакво писмо от вас за него. Аз не съм го виждал, приел го е първият ми помощник. Той ще може да ви каже какво се е случило. Трябва ли да го повикам?

— Да — отвърна генералът, почти вкаменен от учудване. — Чудно… Бога ми! Много чудно.

Чу се звънец и почти на минутата се появи първият помощник.

— Дженингс — обърна се към него нотариусът, — спомняте ли си сина на генерал Хардинг… по-малкия, Хенри… предполагам, че го познавате… Спомняте ли си да е идвал в кантората преди около една година?

— Да — отговори чиновникът, — много добре си спомням. Точно преди една година. Идва два пъти и всяко едно от посещенията му е отбелязано в дневника.

— Донесете дневника! — нареди Лоусън.

Помощникът излезе, като остави отново генерала и нотариуса насаме.

Генералът се чувстваше неспособен да остане седнал.

Съвсем неочакваното известие на Лоусън го изправи на крака и от този момент ходеше из стаята с отмерени крачки, като от време на време издаваше глухи възклицания.

— Ако знаех това! — шепнеше той през зъби. — Всичко би могло да се нареди… И вие ме уверявате, че той не е получил хилядата лири, господин Лоусън.

— Нито един сантим… поне от мене.

— Щастлив съм от това… истински щастлив.

— И вие имате право. Толкова по-добре… тоест, ако предполагате, че тези пари биха могли да бъдат безразсъдно прахосани.

— Не е това, господине… Не ме разбирате!

— Простете, господин генерал, не исках да…

Извинението на нотариуса беше прекъснато от влизането на чиновника, който носеше големия дневник, върху чиято пергаментова обвивка беше написано с големи букви: „Книга за посетителите“.

Господин Лоусън взе книгата, доволен, че избягва едно неприятно обяснение.

— Ето! — каза той, след като прелисти няколко страници, — две посещения, отбелязани на различни дати, се отнасят до вашия син. Първото на четвърти, а другото на шести април. Да ви ги прочета ли, господин генерал, или искате да проверите сам?

— Прочетете ми ги.

Като намести очилата си, нотариусът прочете на висок глас:

— Четвърти април — Единадесет и половина часа. Дошъл в кантората господин Хенри Хардинг, син на генерал Хардинг от Бичууд парк, графство Бъкс. Попитал дали е получено за него някакво съобщение от баща му. Отговор: никакво.

Шести април. Единадесет и половина часа. Дошъл отново господин Хенри Хардинг. Задал същия въпрос както, на четвърти април и получил същия отговор. Младият джентълмен излезе, без да направи някаква забележка, но с помръкнало лице.

— Естествено, господин генерал — уточни сякаш за извинение нотариусът, — нашата професия ни задължава да обръщаме внимание и на най-малките подробности и да ги отбелязваме. Няма ли отбелязано нещо друго, господин Дженингс?… Искам да кажа, по отношение на господин Хенри Хардинг?

— Няма друго, господине, освен това за писмото, което Вие получихте преди шест месеца от баща му… Трябва ли да го потърся?

— Не, безполезно е… можете да отнесете дневника.

— И така, вие никога не сте плащал тези хиляда лири на сина ми Хенри? — попита генералът, след като чиновникът излезе.