Майн Рид - Пръстът на съдбата

Около този обширен парк изкуството се бори с мизерията.

Тук-там се среша някое магазинче за картини, където художникът намира безсмъртието зад някой покрит с паяжини прозорец или на фреската над плочите пред вратата. В един пасаж неговите творби са поставени на лично място с такова старание, което в салоните на Кралската академия би му донесло сигурно известно богатство.

Генерал Хардинг и доверителят му трябваше непременно да минат през този пасаж, за да стигнат до брега на реката, а оттам — до „Даунинг стрийт“, където се намира Министерството на външните работи.

Един от обитателите на този район, една жена с остър поглед и още по-остър глас — като че ли беше натоварена с длъжността да улеснява движението. Като види погледа й и чуе гласа й скитащият чувства нужда да ускори крачките си. Това е собственичката на един магазин за мебели, към които се числят и въпросните картини, тъй като представляват това, което обикновено в търговията се нарича „картини за украса“.

Нито генерал Хардинг, нито господин Лоусън, имаха настроение да спрат и да разгледат тази художествена галерия. Те вървяха бързо, за да излязат по-скоро оттук когато една картина, поставена, така да се каже, на лично място, привлече погледа на бившия офицер. Той спря така внезапно, че учуденият му спътник за малко не изгуби равновесие.

— Какво има, господин генерал? — попита Лоусън.

— Господи! — каза генералът със задавен глас…

— Гледайте… Виждате ли тази картина?

— Да — отвърна нотариусът. — Това е един ловджийски епизод. Две млади момчета на лов, придружени от един горски пазач… Тук не виждам нищо, което би могло да ви изненада.

— Изненада! — подзе генералът… Думата е много слаба… Би трябвало да кажете: изумление!

— Какво Ви става, господин генерал? — попита юристът, като се вгледа в бившия офицер, за да се увери, че той не беше изгубил ума си. — Картината е повече от обикновена… Обзалагам се, че това е работа на някой съвсем млад човек. Изпълнението е посредствено, въпреки че свидетелства за известен творчески замисъл. Какъв може да бъде сюжетът? Един от ловците държи нож и като че ли иска да удари ловджийското куче, докато другият дава вид, че го покровителства. Не разбирам…

— Но аз разбирам — въздъхна тежко генералът. Лицето му все повече и повече променяше цвета си.

— Боже мой! — продължи той, — това не може да бъде случайно съвпадение… И все пак… тази сцена… ето я… възпроизведена върху платното. Аз не сънувам!

Господин Лоусън изгледа отново генерала, сякаш за да се увери дали наистина той не сънува и дали се радва още на пълно душевно равновесие.

— Не! — извика генералът, като удари силно паважа с железния връх на бастуна си. — Не, не може да има грешка! Това е същата сцена, прекалено естествена за жалост!… Лицата, господин Лоусън, са портрети… поне в намерението на художника. Дори само облеклото им би ми било достатъчно, за да ги позная. Този, който държи ножа, е моят по-голям син Найджъл… такъв, какъвто изглеждаше преди пет години. Другият е Хенри. Човекът в дъното е, или по-право бе, моят лесничей, станал по-късно бракониер, пратен на заточение и осъден задочно… Кой може да е чувал някога за тази случка?… Кой е авторът на тази картина?

— Може би — предположи нотариусът, — тази жена ще ни осведоми за това… Кажете ни, госпожо, как сте получила това?

— Картината ли, господине?… Как бих могла да получа, ако не с парите си?… Това е произведение от първа класа… Продава се само за тридесет шилинга… Истински оказион, господа!

— Знаете ли от кого сте я купила?

— Разбира се, знам! Не се страхувайте, тя е попаднала съвсем почтено в ръцете ми… ако това е причината за вашето безпокойство… Познавам много добре произхода й, тъй като знам кой я е рисувал… Той е истински художник!…

— Какъв човек е той?

— Един младеж… Всъщност двама младежи, защото те са двама. Единият от тях е чужденец, италианец, ако не се лъжа! Другият е по-млад… и е англичанин, мога да се закълна в това… Но не знам кой е рисувал картината. Може би и двамата са работили над нея, защото дойдоха заедно. Имах още няколко от същите автори, но са продадени… Мисля, че по-възрастният трябва да я е рисувал.

— Знаете ли името му? — попита генералът, така явно разтревожен, че продавачката го изгледа подозрително и се поколеба да отговори.

— Интересувам се — продължи той — от автора на тази картина, който и да е той… Намирам я за много хубава и я купувам… Но бих желал и други от същата ръка и затова ви моля да ми дадете името и адреса на художника.