Майн Рид - Пръстът на съдбата

Най-сетне той го разтвори пред себе си и прочете следното:

„Синьор,

Към настоящото писмо вие ще намерите приложен пръста на вашия син, който ще познаете лесно по белега… Ако все пак продължавате да се съмнявате и не изпратите откупа по следващата поща, ние ще ви изпратим цялата ръка и вие ще можете да се уверите, че пръстът наистина й принадлежи. Имате на разположение десет дни, за да ни пратите отговора си. Ако до края на този срок той не стигне до Рим, придружен от петте хиляди лири, следващата поща ще ви донесе въпросната ръка. Ако не се съгласите да развържете кесията си, ще сме принудени да заключим, че нямате сърце и че предпочитате парите пред сина си. Не ни осъждайте, че сме жестоки. Несправедливите закони ни карат да воюваме против човешкия род. Гонени като диви зверове сме принудени да прибягваме до крайни мерки, за да изкарваме прехраната си. Най-сетне, за да приключим нашата кореспонденция, в случай че сделката, която ви предлагаме не получи вашето благоволение, ние ви обещаваме, че поне трупът на вашия син ще почива на християнска земя. Но, като справедливо доказателство за нашата безчовечност, главата ще бъде отрязана и изпратена със следващия параход от Чивита Векия. Изпратихме пръста на наши разноски, с ръката ще бъде същото, но пращането на главата ще бъде за ваша сметка.

А сега, синьор генерал, повтарям предупреждението. Не смятайте, че това, което ви писах, е празна заплаха — ако продължавате да не вярвате, всичко ще бъде извършено дословно. Ако откажете да платите, бъдете уверен, така както сте сигурен че живеете — синът ви ще бъде убит.

ГЛАВАТАРЯТ

(За него и другарите му)

PS. Ако изпратите парите по пощата, адресирайте ги до синьор Джакопи, улица Волтурно No 9. Ако ги изпратите по човек, последният ще намери нашия агент на същото място. Не се опитвайте да ни предадете. Това няма да ви помогне.“

Такова беше съдържанието на последното писмо, адресирано до генерал Хардинг.

— Боже мой! Боже мой! — простена генералът по същия начин, както беше извикал преди да започне четенето.

Той вече не се съмняваше в истинността на неговото съдържание. На масата… пред очите му, лежеше ужасното доказателство на истината… още прясно на вид… покрито със съсирена кръв.

С разтреперана ръка генералът дръпна звънеца.

— Синът ми Найджъл! — разпореди той на отзовалия се иконом. — Да дойде веднага!

Икономът излезе, като изгледа с почуда смутения си господар.

— Боже мой! — извика отново нещастният баща. — Това е ужасно!… Кой би могъл да го повярва!… А то е вярно… много вярно! Боже мой!

И като се наведе над масата, той хвърли отчаян поглед към предмета, който не смееше нито да вземе, нито да пипне.

— Викал сте ме, татко — каза Найджъл, когато влезе.

— Да… ела тук — гледай!

— Какво?… Този безформен предмет?… Какво е това, татко?

— Ти би трябвало да познаеш, Найджъл!

— Да позная?… Виждам, че това е парче от пръст.

— Да… едно парче от пръст!… Уви!

— Но на кого е принадлежало?… Как е дошло до вас?

— На кого е принадлежало ли, Найджъл! — отрони генералът с разтреперан от вълнение глас. — Ти би трябвало да знаеш!… Имаш основателни причини да си спомняш за това!

Като съгледа белега, който ясно се открояваше под съсирената кръв, Найджъл побледня. Той си бе спомнил, но не каза нищо.

— Сега… позна ли го? — попита баща му.

— Човешки пръст? — отвърна той уклончиво. — Да, и после?…

— И после!… И ти не би могъл да кажеш на кого е принадлежал той?…

— Наистина не!… Как бих могъл да позная?

— По-добре от всеки друг. Уви! Това е пръстът на брат ти!

— На брат ми? — извика Найджъл, като се преструваше на изненадан и смутен — чувство, което не бе способен да изпита.

— Да… виж този белег… него спомняш ли си… поне!

В отговор на това по лицето на Найджъл се изписа нов израз на изненада и престорено смущение.

— Не искам да те укорявам — каза генералът. — Това е една случка, която е по-добре да забравим и която няма нищо общо със сполетялото ни нещастие. Това, което виждаш тук… е пръстът на бедния Хенри.

— Как вие разбрахте това, татко?… Как?…

— Прочети тези писма, те ще ти разкрият това, което аз нямам сили да ти разкажа.

Найджъл взе писмото на разбойника и прочете набързо съдържанието му, като от време на време издаваше възклицания, които биха могли да бъдат сметнати за израз на симпатия, учудване или възмущение.

После прочете и второто писмо.

— Виждаш ли — продължи баща му, когато той свърши. — Всичко е вярно… Много вярно… Аз се усъмних още когато прочетох първото писмо на Хенри… бедното дете!… Но ти, Найджъл… ти…