Майн Рид - Пръстът на съдбата

— Кой би могъл да допусне подобно нещо? То дори сега ми се струва невъзможно!

— Невъзможно! — повтори генералът, като отправи влажен поглед към сина си. — Но ето, виж… На тази маса… Истината!… Ето я… този пръст я доказва достатъчно ясно… Бедният Хенри! Какво ли мисли за баща си… за своя толкова твърд и суров баща!… Боже мой! Боже мой!

И генералът, измъчван от угризения на съвестта, стана и започна да ходи с отмерени крачки из кабинета.

— Това писмо сякаш иде от Рим — прецени Найджъл, като разглеждаше плика на писмото на главатаря с такова хладнокръвие, сякаш то съдържаше някакво съвсем маловажно съобщение.

— Разбира се, че иде от Рим — отвърна генералът изненадан, почти възмутен от показаното от сина му безразличие. — Не виждаш ли марката на папството?… Не го ли прочете?… Може би още смяташ, че това е някоя шега?

— Не, не, татко — побърза да отговори Найджъл, като разбра своята непредпазливост. — Мислех само как би могло най-добре да се отговори.

— Има само един отговор. Самото писмо го доказва достатъчно ясно.

— Какъв, татко?

— Да се изпратят парите. Това е единственият начин да го спасим… Не трябва нито за момент да се двоумим… Според това, което този мизерник… Как се казва?

— Той се подписва „Главатаря“…

— Според това, което пише разбойникът, е съвсем ясно, че той се подиграва с всички Божии и човешки закони. Този злочест пръст е явно доказателство, че нищо не ще му попречи да осъществи заплахите си… нищо, освен плащането на откупа.

— Пет хиляди лири! — прошепна Найджъл, — това е голяма сума.

— Голяма сума!… Трябва ли да се двоумим, дори ако искаха и десет хиляди лири!… Животът на брат ти не ги ли заслужава? Уви! Само ръката му струва толкова!… Бедният ми Хенри!… Скъпото ми дете!…

— О! Не исках да кажа това, татко. Но ако изпратим откупа и тези мизерници откажат да освободят брат ми!… С такива трябва да си предпазлив.

— Не става дума за предпазливост. Времето тече. Имаме на разположение само десет дни… Господи! Ако изпращането на писмото е закъсняло!… Каква дата носи печатът.

— Рим, дванадесети — каза Найджъл, като погледна плика.

— А днес сме шестнадесети… Остават само шест дни!… Шест дни!… Една бърза пратка може още да стигне до Рим!… Трябва да се приготви всичко!… Парите!… За щастие трудността не е там… Но трябва да се отиде до Лондон, при господин Лоусън!… Той може би не е у дома си… Няма нито минута за губене!… Трябва да замина!… Хайде, Найджъл, кажи да впрегнат!

Като се престори, че бърза — нещо, което съвсем не искаше да прави — Найджъл излезе от кабинета.

— Къде е разписанието ми „Брадшоу“? — си каза генералът, изтича до библиотеката си и извади оттам прочутото разписание, търсейки трескаво таблицата на Голямата западна железница.

Въпреки че бе впрегната с пресметната бавност, каляската вече чакаше пред входа, преди генералът да е определил точния час на заминаването си. Когато най-сетне го определи, той захвърли книгата настрана, позволи на стария си иконом да го облече в подходящ пътнически костюм, пъхна в портфейла си странния плик и съдържанието му, качи се в колата и потегли бързо към най-близката гара.

Генералът едва беше прекосил входа на замъка, когато един пешеходец се появи по шосето към гарата.

Беше Найджъл. И той също изглеждаше доста възбуден, но причината беше съвсем различна от тази, която тревожеше баща му и даваше криле на конете, втурнали се в галоп към гарата.

Найджъл не отиваше толкова далеч. Дори в този момент споменът за опасността, в която се намираше брат му, се бе напълно заличил, за да отстъпи място на мисли от много по-егоистичен характер. Всъщност той тичаше към жилището на вдовицата Менъринг, където, поради бащината си забрана, беше правил само редки и скрити посещения.

След ужасната жестокост, лишила го от един пръст, Хенри прекара в килията си два дни на тежко затворничество. Лошата храна, твърдата шума, служеща му за постелка, дори болката на ранената му ръка не бяха нищо пред неговите душевни терзания. Възмущаваше го отказът на генерала да плати откупа му, още повече че брат му бе имал грижата да изложи този отказ в най-черни краски. Отсега нататък той се чувствуваше без приятел… без баща.

Една по-малко егоистична, но по-страшна мисъл измъчваше душата му… една твърде основателна тревога за участта на сестрата на неговия приятел. Той не можеше да се лъже за смисъла на подшушнатите му от Корвино думи по време на ужасната сцена, в която бе едновременно и зрител, и актьор. Той предчувстваше, че тази драма бе само пролог към още по-страшни събития.