Майн Рид - Пръстът на съдбата

После се качи върху него с нож в ръка. Едва достигаше тавана, но това му се видя достатъчно и той започна.

Както и очакваше, полуизгнилото от влагата дърво поддаде много лесно на острието, за щастие отлично наточено.

Но скоро почувства, че листата под него постепенно се слягат, и преди да е свършил и една десета от работата, той вече не стигаше тавана.

Хенри слезе, стегна купчината и почна отново да реже, като се стараеше да вдига по-малко шум — знаеше, че в преддверието пази часовой с остър слух, а друг стоеше близко да прозореца на килията му.

Купчината листа се слегна пак. Тогава затворникът се сети да я завърже с дрехата си, за да я направи по-устойчива. Така той получи здрава опора, която му позволи да привърши изрязването на една дупка, достатъчно широка, за да се промуши през нея.

Досега шумът на разбойниците, които гуляеха навън, беше улеснявал неговата работа и отвличаше вниманието на постовете.

Но към полунощ всякакъв шум престана. Беше време да се продължи така щастливо започналият опит. Като облече дрехата си, той се хвана за една греда, вдигна се с помощта на китките си и не без мъка сполучи да се провре през направения отвор.

Както предполагаше, намери се в някакво таванско помещение и почна веднага да търси изход. Отначало не можа да го намери. Главата му случайно се опря до покрива и той разбра, че е направен от слама или тръстика. Готвеше се да намери начин да излезе през него, когато забеляза на пода един слаб лъч от светлина.

Тя идваше от някакво таванско прозорче без стъкло. Хенри провря внимателно глава и разбра, че прозорчето гледаше към задната част на къщата. Отсреща беше пусто. Никакъв прозорец не свидетелстваше за съществуването на някакво жилище — с една дума нищо, което да издава присъствието на човешки същества.

Нощта беше мрачна, макар небето да бе обсипано със звезди. Дълбока тъмнина изпълваше загасналия кратер. Хенри не виждаше земята, но ако съдеше по височината на килията, не се намираше много високо, освен ако къщата не беше построена на стръмнина. При тази мисъл той се поколеба и подаде глава през прозорчето. Земята не се виждаше. Едно по-дълго забавяне щеше само да осуети бягството му. Той провря главата си, плъзна се заднешком през малкото прозорче и остави краката си да висят надолу покрай стената. Една дървена летва преграждаше напряко прозорчето. Хвана се за нея и увисна. Но предателската летва се счупи под тежестта на тялото му и той падна.

Зашеметен от падането, Хенри остана легнал на дъното на нещо, като яма или окоп. Това го спаси. Шумът от счупването на летвата бе стигнал до ушите на постовете, които бързо обиколиха къщата, за да узнаят причината за това изпращяване.

— Сигурен съм, че чух нещо — рече единият от разбойниците.

— Ами! — излъгал си се — отговори другият.

— Дори бих се заклел в това… шум, като че ли от удар на тояга или от падане на сноп дърва.

— О, това ли е?… Ето причината — капакът, който вятърът клати и удря в стената.

— Ах! Наистина!… По дяволите тази изгнила дъска! За какво ли служи?

И успокоеният разбойник се върна на поста си пред килията, следван от своя по-малко подозрителен другар.

Преди разбойниците да се заемат отново със задълженията си, затворникът беше излязъл от ямата.

Бяха изминали петнадесет дни, откакто папската гвардия се бе установила на лагер в село Вал д’Орно.

Слънцето току-що се бе потопило величествено във водите на Тиренско море и повечето от жителите се бяха затворили в къщите си. Страхуваха се да срещат нощем по улиците войниците, да не би последните да ги сметнат за свои неприятели и да изпразнят ловко джобовете им от малкото пари, които бяха припечелили през деня.

По същото време комендантът на военната част седеше в салона на кмета заедно с бащата и дъщерята и разкриваше в чест на последната цялата прелест на своята особа и най-изтънчения си надут стил.

След като бяха засегнати бегло различни въпроси, дойде ред и на разбойниците — най-злободневната тема, както би могло да се предположи, за жителите на Вал-д’Орно.

Разговорът се въртеше около пленника-англичанин, за когото естествено капитанът бе слушал да се говори, защото бе официално осведомен за всички подробности, отнасящи се до престоя му в селото.

— Бедният! — каза полугласно Лучета, — много бих искала да зная, какво е станало с него. — Мислиш ли, че са го освободили, татко?