Майн Рид - Пръстът на съдбата

— Да.

— А кой ви ги е казал? — попита бащата.

— Вашият син, синьор Тореани.

— Моят син? Той е в Лондон.

— Именно в този град чух за първи път да се произнасят имената на Франческо Тореани и на дъщеря му Лучета.

— Значи вие познавате Луиджи?

— Толкова добре, колкото може да го познава един човек, който в течение на една година е живял всеки ден с него… който е делил с него стаята му и ателието му… който…

— Е спасил кесията му… а вероятно и живота му — прекъсна го кметът, като се отправи към художника и му протегна ръка. — Ако не се лъжа, вие сте младият джентълмен, който го изтръгнал от ръцете на крадците… на убийците… Значи вие сте младежът, за когото Луиджи ни е говорил толкова често в писмата си, нали синьоре?

— О, да! — извика Лучета, като се приближи и разгледа чужденеца с още по-голям интерес. — Уверена съм, че е истина, татко. Вие така приличате на описанието, което Луиджи ни е дал за вас!

— Благодаря ви, синьорина! — отговори с усмивка младият художник. Смея да вярвам, че ще пожелаете да изключите от приликата… облеклото. Колкото до моята самоличност, синьор Тореани, бих могъл да я установя по-добре, ако моят любезен приятел Корвино, недоволен, че ми е отнел малкото пари, които притежавах, не ми беше взел и препоръчителното писмо от вашия син. Разчитах да ви го предам лично. Обстоятелствата, които са ви известни ми попречиха.

— Но защо не казахте кой сте, когато минахте оттук?

— Тогава не знаех кой сте вие… Не знаех дори името на селото, където ме бяха отвели разбойниците и не можех да отгатна, че неговият кмет е бащата на Луиджи Тореани, нито, че младото момиче на балкона е сестрата на скъпия ми приятел.

При тези думи, произнесени със завладяващ глас, страните на Лучета се покриха с руменина, вероятно поради спомена за сцената, наблюдавана от балкона.

— Колко жалко! — каза кметът, — че не узнах това в самото начало. Бих направил постъпки, за да издействам вашето освобождаване.

— Хиляди благодарности, синьор Тореани! Но това би ви струвало скъпо… около тридесет хиляди песети.

— Тридесет хиляди песети! — провикнаха се присъстващите в един глас.

— Вие се оценявате много скъпо, господин художнико! — каза подигравателно офицерът.

— Това е точната цифра на исканата от Корвино сума.

— Предполагам, че сигурно ви е взел за някой лорд и ви е освободил, след като е осъзнал грешката си.

— Да, и след като ми е отрязал единия пръст… като единствен откуп, без съмнение — пошегува се с горчивина беглецът, като показа ръката си на своите събеседници.

Лучета извика ужасена, докато баща й разглеждаше със съчувствие ранената ръка.

— Да — въздъхна кметът, — ето наистина едно неоспоримо доказателство… Не бих могъл да ви помогна… Но, кажете ни, синьор, как успяхте да избягате?

— За това ще имате време утре — прекъсна го Гвардиоли, отегчен от проявената към чужденеца симпатия. — Подофицер — обърна се той към своя подчинен, — този разговор продължи доста дълго и без никакъв резултат. Отведете пленника и го затворете в караулното помещение, ще го разпитам подробно утре сутринта.

— Пак пленник! — помислиха си кметът и дъщеря му.

— Позволете ми — каза англичанинът, като се обърна към офицера — да ви напомня, че поемате върху себе си голяма отговорност. Дори вашият господар, папата няма да е в състояние да ви избави от наказанието, което без съмнение ще последва след такава обида, нанесена на английски поданик.

— И вашият господар Джузепе Мацини няма да ви избави от наказанието, определено за републиканските шпиони, синьор инглезе.

— Мацини!… Републикански шпионин!… Но вие бълнувате, господине!

— Хайде, екселенц — намеси се кметът с примирителен тон. — Вие се лъжете по отношение на този младеж. Той и шпионин!… Това е един честен английски благородник… приятел на сина ми Луиджи. Аз гарантирам за него.

— Невъзможно, господин кмете! Аз трябва да изпълня дълга си… Подофицер, изпълнете вашия! Заведете пленника в караулното помещение и ми го доведете утре сутринта.

Хенри трябваше да се подчини. Зад вратата се намираха и други войници и всяко упорство би било безполезно. Хенри не оказа никаква съпротива — той се подчини, като не пропусна да размени с Лучета един утешителен поглед за това ново унижение, както и да стрелне с очи Гвардиоли нещо, което развали за цялата останала вечер настроението на благородния граф.

Ha другата сутрин капитан Гвардиоли се видя принуден да смени тона и да сложи край на своята надменност. След дълъг разпит той трябваше не само да се откаже от надеждата да открие в лицето на своя пленник шпионин, но и да признае истинността на твърденията му.