Майн Рид - Пръстът на съдбата

Това поведение го изненада, защото Корвино бе отвърнал на неговата закана с поглед, в който се четеше пъклена ненавист.

Учудването му не трая дълго.

— Спрете! — извика главатарят със силен глас. — Колко сте глупави, защо се тревожите от джавкането на този английски булдог… ваш пленник? Да не би да искате да убиете кокошката, която ще ви снесе златно яйце? И то яйце, което струва тридесет хиляди песети! Вие сте луди, момчета! Оставете аз да се занимавам с тази работа. Нека най-напред получим яйцето, което с Божия благословия и с помощта на Мадоната ще изтръгнем от бащиното гнездо, а после…

— Да, да! — екнаха няколко гласа, като прекъснаха образното сравнение на своя главатар. — Да вземем яйцето! Да заставим старата птица да го снесе! Рикардо ни уверяваше, че той имал възможност да го направи.

— Потвърждавам това — кимна Доги Дик. — И никой не знае по-добре от мен какви яйца има той… Три години съм бил негов горски пазач.

И при тази шега, която се стори доста безвкусна на италианските му слушатели, но която пленникът отлично разбра, той избухна в смях.

— Достатъчно! — изрева Корвино, — губим си времето… Може би — прибави той със зверски поглед — караме и нашия приятел, художника, да губи търпение. Хайде, синьор, ще оставим на тази хубава глава слуховите й органи. Кутрето на лявата ви ръка ни стига засега. Ако не е достатъчно, за да изтръгнем яйцето, за което току-що говорихме, ще опитаме с цялата ръка. Ако и тя не успее, ще трябва да се откажем от омлета, на който разчитахме.

Тази духовитост бе приета с общ смях.

— Точно така, ние няма да свършим така скоро с вас — прибави духовитият разбойник. — Но, за да докажем на почтения ви баща, че не сме злопаметни, за да му докажем колко ние, италианците, го превъзхождаме по щедрост, ще му изпратим една телешка глава с кожата, ушите и всички нейни части.

Тези ужасни думи бяха поздравени с единодушни аплодисменти. И всички ками се прибраха в калъфите.

— Сега — заповяда главатарят, като се обърна отново към разбойника, изпълняващ ролята на палач, — отрежи му този пръст. Не е нужно да се реже по-горе от второто кокалче. Режи при ставата и се старай да не повредиш тази толкова красива ръка. Остави й едно крайче, че да запълва пръста на ръкавицата — по този начин никой не ще забележи какво й липсва… Виждате ли, синьор — заключи подигравателно разбойникът, — че не искам да ощетя скъпоценната ви личност, освен с това, което е необходимо за целта ни. Ясно ми е, че се гордеете с нея и като знам какво се случи с Попета, бих бил отчаян, ако ви попречи да имате подобен успех и с прелестната Лучета.

Както обикновено, последната част от изречението бе произнесена от разбойника с тих, почти неразбираем глас.

Той не очакваше отговор. Ето защо младият англичанин не му каза нищо и не оказа също никаква съпротива, когато жестокият палач дръпна ръката му и само с един удар на ножа сръчно преряза кутрето му.

Това беше последното действие от драмата. Пленникът, върнат веднага обратно в тъмната си килия, бе изоставен на самотата и на съзерцанието на ръката си, завинаги лишила тялото му от симетрия.

Въпреки че живееше само на един час път до железницата от Лондон, генералът рядко отиваше в столицата повече от един път в годината. При тези пътувания той имаше повече за цел да посети старите си другари от индийската армия и клуба „Ориентъл“, отколкото да се представи на аристократическия свят.

Той оставаше в хотела близо две седмици, като прекарваше голяма част от времето си по улиците или в клуба и после се прибираше в имението си с достатъчно спомени за останалата част на годината.

Престоят му в града не преминаваше само в разговори със старите другари по оръжие. Една част от престоя си той посвещаваше на управлението на именията си — нещо, което изискваше поне едно посещение при неговия адвокат в Линкълн’с-ин Филдс.

Генералът отиваше в Лондон през сезона, когато там се намираше целият изискан свят и голяма част от селските благородници. Тогава парламентът имаше сесия, концертите бяха в своя разгар и елегантният свят отваряше салоните си.

Но нито едно от тези многобройни развлечения не привличаше стария офицер от индийската армия. Той напускаше жилището си, защото знаеше, че ще намери в Лондон хора като него, които не се срещат там през никое друго годишно време.

Пратеникът с мургавото лице, човекът, който уверяваше, че иде от папския град, се беше появил в Бичууд Парк в началото на този сезон и няколко лена след това генерал Хардинг предприе ежегодното си пътуване до Лондон.