— До кого е адресирано? — попита главатарят, като го грабна от ръцете на подчинения си.
— По дяволите — викна той, като прочете името на получателя, — ето една неочаквана кореспонденция!
Без да чака повече, той скъса плика и прочете писмото.
Корвино не предаде на подчинените си неговото съдържание. Но изразът на лицето му показваше достатъчно красноречиво, че то съдържа нещо интересно за него. Това беше насмешката на тигър, разбрал, че жертвата не може да се изплъзне от лапите му.
— Така, синьор! — каза той, вдигайки поглед към младия англичанин, — вие ме уверихте, че нямате никакви приятели… И то богати и влиятелни приятели! Първият чиновник на един град и — като доближи устни до ухото на затворника той с насмешка пошепна, — едно много красиво младо момиче! Колко жалко, че не сте имал случай да предадете препоръчителното си писмо. Но нищо. Вие ще можете да се запознаете с нея наскоро, може би… И именно тук, в планината. Това ще направи срещата още по-романтична, господин художнико!
Този намек и подигравателният тон, с който бе изречен, пронизаха сърцето на Хенри Хардинг като отровна стрела. По време на пленничеството му обичта към сестрата на Луиджи се беше разгаряла с всеки изминал час, докато любовта, която бе изпитвал към Бел Менъринг, угасваше.
Смазан от мъка, той остана мрачен и мълчалив. Освен това какво би могъл да каже, дори ако предположехме, че биха му дали достатъчно време? Палачът му млъкна за малко, сякаш очакваше отговор, но скоро пак се обърна към шайката.
— Момчета! Доказателствата за предателството са пред вашите очи. Не се чудете вече, ако войниците са по следите ни. Остава ни да открием предателите.
— Да, да! — изреваха разбойниците. — Предателите! Кои са те?… Да ни се предадат!
— Затворникът — продължи главатарят, — е писал писмо и вие всички сте уверени в това… То е било изпратено, щом като не е у него. До кого е било адресирано? Кой го е занесъл? Кой му е дал хартията, мастилото и перото? Това трябва да узнаем.
— Кой е останал да го пази? — попита един глас.
— Томазо — отговориха няколко други.
— Томазо! Къде е Томазо? — извикаха всички.
— Ето ме — каза разбойникът, и излезе напред.
— Отговори!… Ти ли направи това?
— Да направя, какво?
— Ти ли даде на пленника всичко необходимо за писане?
— Не! — отвърна твърдо Томазо.
— Не си губете времето да разпитвате този човек — извика Попета. — Виновникът, ако има такъв, съм аз!
— Това е истината! — каза съперницата й на няколко души от шайката, които бяха около нея. — Тя сама занесе всичко в килията.
— Тихо! — извика със силен глас главатарят и виковете на възмущение от измяната секнаха мигом.
— Защо си дала на затворника неща за писане, скъпа Попета?
— За общото благо — отвърна разбойничката, като отмерваше думите си, сякаш търси някоя уважителна причина.
— А, как така? — развикаха се разбойниците.
— По дяволите! — отвърна обвинената. — Не разбирате ли?… Но това е ясно!
— Говори! Говори!
— Добре! Добре!… Млъкнете и ще говоря!
— Слушаме.
— Е добре! Както вие, така и аз желаех да видя парите от откупа и не мислех, че англичанинът би могъл да ни ги достави. Писмото, което написа, не беше достатъчно настойчиво. Във ваше отсъствие, тъй като нямах какво друго да правя, успях да убедя младежа да напише друго. Какво лошо има в това?
— На баща си ли писа той? — попита тогава друг глас.
— Разбира се — отговори Попета, като поклати презрително глава.
— Как е било изпратено то?
— По пощата в Рим. Младежът знаеше как да го изпрати.
— Кой го е занесъл в Рим?
Този въпрос не получи никакъв отговор. Попета се беше извърнала, като се престори, че не го е чула.
— Момчета! — провикна се главатарят, — търсете и открийте кой измежду останалите тук е отсъствал по време на нашия поход.
Търсенето не трая дълго. Обвинителката на Попета веднага посочи разбойника.
Беше един хлапак от новите членове на шайката, които още нямаха привилегията да участват в обирите.
Разпитът, на който бе подложен, скоро даде желания резултат. Въпреки щедро дадените уверения на Попета, че ще пази тайна, той направи пълни признания.
За нещастие на съпругата на главатаря той знаеше да чете, а освен това имаше достатъчно познания по аритметика, за да знае, че бе занесъл две писма вместо едно. Той призна, че едното е било до бащата на пленника — дотук Попета не беше лъгала.
Второто писмо реши съдбата й. Писмото адресирано до синьор Луиджи Тореани.
Читать дальше