Майн Рид - Пръстът на съдбата

С надежда, че ще получа вашият отговор със следващата поща, понеже смятам, че писмото ми ще стигне до вас по пощата, оставам, скъпи татко, ваш строго пазен син:

До генерал Хардинг, Бичууд Парк, графство Бъкс, Англия.

„Скъпи Луиджи,

Имам време да ви кажа само две думи. Аз съм пленник на една разбойническа шайка… тази на Корвино, за когото, ако се не лъжа, съм слушал да ми говорите. Убежището му се намира в неаполитанските планини, на около четиридесет мили от Рим и на двадесет мили от родния ви град. Когато, като пленник минавах през него, забелязах вашата сестра. Тогава не я познавах, но неотдавна научих за нея нещо, което с мъка се наемам да ви съобщя. Все пак трябва да го направя, тъй като това е единствената цел на настоящето ми писмо. Лучета е изложена на голяма опасност! Главатарят на шайката й е хвърлил око! Бях осведомен за това от един разговор между разбойниците, който чух случайно. Не е необходимо да говоря повече за това; вие знаете много по-добре от мен какво трябва да правите. Нямате нито минута за губене…

Тези две писма бяха написани, сгъната и запечатани много преди Томазо да донесе закуската. А когато я донесе, без да каже нито дума, разбойникът пъхна писмата в страничния джоб на палтото си и се оттегли.

Още същата вечер те се намираха в пощенската кутия на парахода, плаващ от Чивита-Векия към Марсилия.

Разбойниците се върнаха два дена по-рано, отколкото ги очакваха.

По виковете отвън, пленникът разбра, че са се върнали. През прозореца на килията си той видя хората, участвали в похода. Всички бяха с намръщени лица и ругаеха повече от всякога.

Грабежът им бе осуетен — областта, която възнамеряваха да нападнат, беше окупирана от войници. Нещо повече — бяха научили, че обединени римски и неаполитански войски напредват към планината.

Затворникът ги чу да говорят за предателство.

Корвино, на чието лице бе изписано голямо раздразнение, стоеше точно срещу прозореца му. Той викаше срещу Попета и я обсипваше пред хората от шайката си с най-обидни епитети.

Една от разбойничките — нещо като нейна съперница в очите на разбойниците — беше застанала до главатаря и като че ли му подсказваше хулите. Изглежда, че тя изпълняваше ролята на обвинител срещу съпругата на капитана.

Попета се смущаваше. Затворникът виждаше това, без да може да разбере причината на смущението й. Всички говореха така бързо и шумно, че той не можеше да схване смисъла на виковете, тъй като не знаеше все още добре италиански.

Скоро спорът взе неочакван обрат. Корвино се втурна към килията, последван от двама или трима души.

Миг след това вратата се отвори с трясък и главатарят изскочи всред полумрака.

— Синьор! — изсъска той, като скърцаше със зъби, — научавам, че по време на отсъствието ми с вас са се отнасяли твърде любезно. Нищо не ви е липсвало — нито сладки, нито печено, нито хубави вина… А и другарка, за да разсее самотата ви… една прелестна другарка, нали? Смея да се надявам, че сте се забавлявали добре. Ха! Ха! Ха!

Този конвулсивен смях, тези остри шеги отекнаха в душата на затворника като погребално клепало. Те означаваха нещо страшно за него или за Попета, а може би и за двамата.

— Какво искате да кажете, капитан Корвино? — попита той машинално.

— О, гледайте младия наивник, непорочния агнец, безсрамния Адонис! Какво искам да кажа! Ха! Ха! Ха! Капитанът се затресе в нов изблик на престорена веселост.

В този миг очите му се отправиха към нещо, което се белееше в ъгъла на килията.

— По дяволите — подзе той, като промени изведнъж тона на гласа си. — Какво е това?… Бяла хартия! А ето и мастило, и перо!… И така, синьор, вие сте водил кореспонденция!… Дайте я на светло! — изрева той. — Донесете всичко!

И като изригна една ужасна ругатня, той излезе навън, докато двама от придружаващите го извлякоха грубо пленника. Третият носеше остатъка от дадената му от Попета тетрадка — перото и мастилото.

Отново бе свикана цялата шайка.

— Другари! — викна главатарят, — Докато ни нямаше, сме били предадени. Ето какво открих в килията на затворника — хартия, перо и мастило. Ето вижте, пръстите му са изцапани. Няма никакво съмнение — писал е писма, за да ни издаде!… Претърсете го, може би са още у него!

Затворникът веднага бе старателно претърсен.

В дрехите му намериха само едно писмо, очевидно писано преди много време. Това беше препоръчителното писмо до бащата на Луиджи Тореани.