Майн Рид - Екипажът на „Пандора“

Развълнуваният глас на иначе спокойния и владеещ себе си стар моряк свидетелствуваше за близката неизбежна опасност. Негърът отговори с безнадеждно кимване. Двамата замълчаха, устремили вниманието си върху веслата. Лали и Уилям помагаха с каквото можеха, подканяха спасителите си, избягвайки сълзите. С тревога наблюдаваха приближаването на врага.

На големия сал цареше оживление и радост. Легро стоеше на носа, с дълъг прът, накрая с кука, ръководеше действията на другите, все така ги ободряваше, възкресяваше угасващата сила, напомняше за водата и яденето, което още малко и можеха да завладеят. Думата „вода“ действуваше все така магически. Скоро големият сал се приближи още повече. Вече можеше от него да се прескочи върху „Катамаран“. Бен и спътниците му замираха от ужас. Лали и Уилям гледаха с широко отворени очи и чакаха да бъдат убити и изядени.

— Вече нищо няма да ви спаси, мистър Бен — каза подигравателно Легро, — още малко и ще опитаме въдицата си. Слушай, готвач! Хвърляй веслото! Все едно, то няма да ти помогне. Не виждаш ли, че всички сте в наша власт? По-добре чуй с добро, иначе жив ще ти одерем мръсната кожа!

— Не се радвай толкова, господин французин! — отвърна негърът. — Никога няма да ме хванете жив. Най-напред ще стане нужда да се запознаеш с моя нож!

Французинът не го удостои с отговор. Между това саловете почти се срещнаха. Легро вдигна пръта и закачи „Катамаран“ с куката. Но Бен със силен удар на веслото не само отблъсна, но и изби пръта от ръцете на Легро, който изгуби равновесие, не падна хоризонтално, но започна да се плъзга надолу. Краката му се заклещиха между дъските на сала, той не можеше нито да се издигне, нито да се спусне. Внезапно нададе страшен, сърцераздирателен вик и конвулсивно размаха ръце.

Един от близките му приятели се хвърли да му помогне, улови го за раменете, като се мъчеше да го издърпа. Но изведнъж, като извика сам от ужас, изпусна французина. 8 ръцете му бе само горната част на туловището Краката бяха сякаш отрязани от гигантски ножици.

— Акула! — извикаха едновременно от двата сала.

Дивата драма, разиграла се пред очите на всички, накара и беглеците, и преследвачите да се смръзнат от ужас.

Първи дойдоха на себе си четиримата приятели, възползуваха се от залисията на врага. Нещастният край на Легро като гръм порази приятелите му. Неочакваната гибел им се струваше възмездие за тъмните му безчестни постъпки. Те също скоро се съвзеха от страха и подновиха преследването. Разбира се, не желанието да отмъстят за другаря си ги караше да ги гонят, а надеждата да утолят отчаяната, мъчителна жажда. Но те изгубиха време. Впрочем, бяха много и още можеха да наваксат.

Забелязаната от Бен тъмна ивица се бе увеличила и небето се бе покрило с тъмни облаци, вълните се удряха силно о сала, всичко предвещаваше близка буря.

Скоро платното се наду и „Катамаран“ тръгна бързо напред.

Сега преследвачите трябваше да помислят за собствената си безопасност и да не губят последните си сили за напразно преследване.

Още веднъж „Катамаран“ се избави от почти неизбежна опасност.

Вятърът се изви тъкмо навреме, да го спаси, но започна да се засилва и да взема застрашителни размери. Бен, разбира се, не се отчайваше. Бог, който толкова пъти ги бе спасявал, нямаше да допусне и сега да загинат.

Големият сал изостана толкова, че вече не се виждаше. За един час „Катамаран“ избяга с няколко мили напред. Четиримата приятели взеха всички възможни мерки против урагана. Като се убедиха, че вече не ги заплашва големият сал, те спуснаха платното.

Бен знаеше пословицата помогни си сам та и Бог да ти помогне. Затова не бе изпуснал и най-малките подробности, когато бе уреждал „Катамаран“ и всяка свободна минута бе посветил на укрепването му.

От крушението на „Пандора“ това бе първата буря. Досега океанът бе сравнително спокоен — нещо, което в тази му част се продължаваше цели седмици. Това внушаваше повече опасения понякога сред моряците, отколкото самата буря.

Вятърът, ставаше все по-силен и по-силен. Скоро се обърна почти на ураган. Неведнъж вълните заливаха сала и самите приятели през главите им. През всичкото време трябваше да следят да не се разделят дъските. Ако Уилям и Лали не бяха здраво завързани с въжета о мачтата, отдавна щяха да бъдат отнесени в океана. Бен и Снежко сами едва се държаха на крака. Омотаха въжетата около китките си и завързаха краищата о мачтата, понеже не се надяваха на силите си.