Майн Рид - Екипажът на „Пандора“

— Проклятие! Сигурно е големият сал! — извика Бен Брас.

— Големият сал? — повтори като ехо Снежко. — Дали ще се окаже така?

— Да. Струва ми се, не се лъжа. И сега няма да видим добро. Не знам как са оцелели. Ако не са успели като нас да уловят кит, значи те…

„Капитанът“ млъкна. Кимна към Уилям и даде на Снежко да разбере, че не иска да изкаже ужасното си предположение, да не би момчето да си глътне езика от страх. Снежко разбра и на свой ред кимна с глава.

— Те имаха съвсем малко вода — каза Бен, — едва ли е стигнала досега. Когато валя дъждът, те, разбира се, са могли да се снабдят с вода. Наистина, имаха много ром, но от него жаждата се усилва. А от пиянство тия герои няма да се удържат. И сега в гърлото им гори… така че, ако са сити, разбираш, Снежко, какво искам да ти кажа, те умират от жажда, а като е така …

— Излиза, че ще ни вземат водата и ние ще загинем. Това е вярно, както е вярно, че две и две е четири.

— Има една надежда … че може да излязат други … че нейде е станало друго корабокрушение.

— А ако това е лодката на капитана? Какво тогава?

— Тогава няма да бъде така страшно. Тая лодка съвсем я забравих. Онези, дето останаха в нея, не са чак толкова негодяи. И са само пет-шест човека. Аз сам ще се справя поне с трима, а ти и Уилям с останалите, но това, прочее не може да бъде. Капитанът има хубава лодка, компас. Ако са се заловили за веслата, сега вече са далече оттук. Но ти имаш остри уши, драги, я слушай хубавичко. Добре познаваш гласовете на моряците. Може би ще разбереш чии са тия, дето ги чуваш.

Но ето че гласовете сякаш нарочно заглъхнаха. Минаха десет минути в пълно мълчание.

Изведнъж нова мисъл прониза съзнанието на Бен: а може би това е китоловният кораб! Нима той наистина би могъл да изостави такава богата плячка като кашалота!

Бен се задържа с усилие да не извика. Трябваше да се въоръжи с търпение и да бъде предпазлив. Защото ако това все пак бе екипажът на „Пандора“, видът му можеше да навлече смъртна опасност и нему и на приятелите му.

Той сподели съмненията си тихо с негъра. Двамата с мъка обсъдиха положението — може би на някакви сто сажена от тях минаваше кораб, който би могъл да ги спаси. Ако го изпуснат с мълчанието си? След един час навярно щеше да бъде непоправимо късно…

Една дума, един вик биха могли да ги спасят.

Благоразумието победи.

— Прочее… ако това са китоловците — каза Снежко, — те ще намерят кашалота. Няма да оставят току-така плячката си. Ще почакат докато се разпръсне мъглата и тогава нашата победа е готова.

Но всичко се изясни преди още мъглата да се бе размърдала.

— Ей! Приятелю! — извика груб глас. — Вижте, на сала има мъртвец!

Нашите трима приятели замряха моментално.

— Легро! — пошепна негърът. — Това е Легро! Само той!

— Мъртвец ли? — попита друг глас. — Какъв мъртвец?

— Ирландецът! — отвърна трети. — Вижте, убили са го. В гърдите му стърчи нож!

— Това е собственият му нож — възрази четвърти. — Знам го добре. Той го беше купил от мене и беше изрязал името си на дръжката.

За няколко минути гласовете замлъкнаха. Виждаше се, проверяваха се последните думи.

— Вярно е — потвърди някой.

— Сам се е заклал — властно заяви първият глас.

— Не се учудвам, решил е сам да свърши със себе си. Все едно, нали го очакваше неизбежна смърт!

— А защо тъкмо него да го е очаквала смъртта? — попита третият.

— Нали дуелът му с Легро не бе завършил!

— Но победата бе на негова страна, защо забравяте това? Слушайте, приятели, тук е замислена лоша игра. Ирландецът е мъртъв, това е неоспоримо, но кой го е убил? Това е въпросът! Повтарям, няма причини да се е заклал сам. Работата тук не е чиста. Трябва да се разследва!

— И кого именно обвиняваш?

— Никого. Трябва да се направи разпит. Не сте ли чули нещо нощес?

Мълчание.

— Време е да приключим — раздаде се див, сякаш на хиена, глас1 — гладен съм като акула, отложете разпита, първо да похапнем, пък после ще се заловим с търсенето на убиеца.

Никой не отвърна на варварското предложение. Но ето че внезапно някой ревна:

— Огън! Гледайте! Огън!

— Огън! — чуха се множество гласове.

— Същият, дето го видяхме снощи! Това е кухненско огнище. До нас има кораб!

— Ей, кораб! Ей! Ей!

— Дявол да те вземе, корабе, защо не отговаряш?

— На веслата! На веслата! Всички на веслата! Морските вълци, види се, са заспали! Ей! Ей!

Бен, Снежко и Уилям си размениха безнадеждни погледи. Бяха забравили, че огънят ги издава.