Майн Рид - Екипажът на „Пандора“

— Ами ако гъкне? И другите чуят?

— Единият от двама ни ще му затисне гърлото, а другият… разбираш ме!

— Има си хас! Но утре какво ще кажем на другите? Ще се досетят кой го е свършил, подозренията ще паднат върху нас, особено върху теб. Помисли ли за това?

— Разбира се!

— И какво?

— Първо, на тях им е все едно, стига да има какво да ядат. Второ, нашата група е по-силна, те няма да помислят дори да вдигнат шум за подобни глупости. Трето, хрумна ми една хубава мисъл. Ще уверим тези диванета, че той се е убил сам.

— Как така?

— Ох, ти, дървена главо! Сигурно мъглата те е замаяла, та не ти помръдва мозъкът, знаеш, че ирландецът има нож, при това остър. Сещаш ли се сега?

— Ясно като ден. И сега… какво, веднага ли ще свършиш тая работа?

— Да. Колкото по-скоро, по-добре.

Морякът стана много тихо и предпазливо пристъпи към празното буре за ром, върху което отпочиваше главата на ирландеца. Французинът също се изправи, опря се о мачтата и тревожно зачака съучастника си, който се върна скоро и му подаде лъскав предмет. Двамата продължиха да стоят един до друг и да водят наглед незначителен разговор. Приближавайки се към бурето така бавно, така предпазливо, с толкова дълги промеждутъци, че движенията им не биха били забелязани дори на светло. Най-после се наведоха над спящия ирландец.

Раздаде се глух вик.

Мина секунда, дълга сякаш вечност.

Легро и съучастникът му, треперейки с телата си, се върнаха на предишното място и мълчаливо седнаха под мачтата.

Сънят на О’Хорман, придружен от високо хъркане, бе станал изведнъж тих и безмълвен. Той спеше вечния си сън.

Оставихме екипажа на „Катамаран“, който имаше усещането, че продължава да бъде екипаж на „Пандора“, единствен сред океана, да опушва месото върху гърба на кашалота. Четиримата бяха решили да приготвят колкото се може повече риба, за да им стигне за дълго. Работеха целия ден, дори няколко часа след залеза като долива ха навремени спермацет в импровизираната печка. Топливо имаха колкото искаха. Те биха могли да пекат акули цяла година. Но сланината не можеше да гори без фитил, а въжетата може би щяха да им потрябват за друго и не биваше да ги губят, затова през нощта изгасиха огъня.

На сала трябваше да се спуснат в дълбока тъмнина. Но те вече имаха достатъчно опит и преминаха благополучно по възловото въже, което им заменяше стълбата, освен това същото въже държеше сала до кита.

Вечеряха и като изпиха по няколко глътки вино, легнаха да спят.

В сравнение с предишните дни положението им значително се бе подобрило. И те заспаха спокойно.

Скоро зацари дълбока тишина, а на десет мили от тях, върху големия сал, в същото време настроението бе точно обратното. Изчезването на огъня бе хвърлило екипажа, както видяхме, в пълно отчаяние.

На сутринта Бен Брас стана пръв. Бе изгубил последната надежда, че китоловците ще се завърнат и бързаше да предложи по-бързо приготвяне на припасите. Трябваше да тръгнат на изток, за да стигнат земя. Без церемонии той събуди негъра, Уилям и Лали. Гъстата мъгла ги обвиваше все още така, че дори кашалотът, който бе само на няколко крачки, не се виждаше.

Закусиха набързо. После тримата мъже се изкачиха на кашалота, а Лали остана на сала.

Мъглата не се вдигаше. Снежко намери с мъка „печката“, сложи нов фитил и го запали. Яркият огън пламна бързо и месото на акулата започнала се опушва.

Работата и сега не бе сложна. Трябваше само да се обръщат парчетата риба, за да се опушат равномерно, и да се заменят готовите със сурови. Снежко бе седнал до „печката“. Бен и Уилям стояха до него.

Изведнъж негърът се извърна рязко.

— Кой говори там? — попита той.

— Какво те прихваща? — попита Бен.

— Нима не чувате нищо?

— Не.

— Чух някакви звукове.

— Какви?

— Още не знам.

— Сигурно някоя птица.

— Не, не е птица. Това е по-скоро човешки глас! Мълчете!

Бен и Уилям се подчиниха. Знаеха, че Снежко е надарен с необикновено развит слух. Нали неведнъж бе доказвал това.

В същото време отдолу се раздаде сребристия глас на Лали:

— Хей, Снежко! Чувам човешки глас там, във водата!

— Тихо, момичето ми! — отвърна Снежко полугласно. — Мълчи!

Бен и Уилям, убедени че думите на Лали не могат да бъдат случайни, също внимателно се прислушаха. Стори им се, че наистина се чуват някакви много далечни човешки гласове. Впрочем, те можеха да бъдат и наблизо. Над океана все още имаше мъгла, а мъглата, както е известно, заглушава звука. Във всеки случай, разстоянието се намаляваше, но двамата не намираха потвърждение на мисълта си, тъй като пазеха гробно мълчание и лицата им изразяваха по-скоро недоверие отколкото радост.